Парите са в жълтата кутия от маска за коса, която стои отгоре на библиотеката. Колкото повече пътувания отменяме, толкова повече се събират. Няма да ги похарча за друго. Искам да избягам надалеч по специален начин и единственият човек, с когото мога да го направя, си ти. Двете с теб споделяме особена форма на цинично-романтично отношение към живота, високомерие към помията, която от време на време се опитва да ни залее, и откровеност, която спокойно би могла да мине за скандална. О, да, и каквото и да става, можем да го “смелим”, без да се натоварваме.
Това сме ние двете с теб – момичета, които умеят да се надсмиват над себе си. Над тегобите си, над разпилените си чувства, над изпепелените емоции, над наивните очаквания, над несбъднатите мечти. Парещо безпощадни една към друга, до синьо, до най-дълбоките си същности. Взломаджийки, които нахлуват там, докъдето често не пускат и самите себе си. А понякога, но само понякога, попиват като истински аристократки промъкващата се в ъгълчето на окото сълза.
Ще чакам това бягство 10 години, ако е нужно.
Двете с теб го отлагаме вече няколко пъти
Знам, че ще бъде, но още не. Не сме стигнали до ръба на… ръба. Имаме да преживеем още и да преминем всичките си предели. Да прескочим границите, които с глупава отдаденост преместваме все по-напред и по-напред. Да дойде онзи момент, в който събитията стигат до такава степен на насищане, че живеенето се изпъва като линията на сърдечния ритъм, когато дойде краят и никакво реанимиране не е в състояние да промени това.
Близо сме, или поне ни се иска да вярваме, че е така. Преживяхме много, по много. Преизпълнявахме петилетките за три години. Шеметен, изтощителен, съсипващ ритъм! Но има още. Чак когато отметнем всичко в списъка, спуснат Отгоре, ще можем да избягаме отвъд. Отвъд себе си, отвъд истеричната си всекидневна лудост, отвъд натрупания житейски цинизъм, отвъд страховете, отвъд всичко, което сме се старали да заглушим.
Снимка: fdecomite on Foter.com / CC BY
Ще бъде лятно, морско, диво, щуро, безпаметно
като разпилян на бриза бял копринен шал. Ще се метнем на стара Костенурка, ще настъпим газта, ще отворим прозорците до долу и ще крещим на вятъра любимите си песни. Ще ядем сладолед до прималяване, ще пием шарени коктейли с безумни имена, ще се усмихваме широко, непознатите ще се обръщат след нас в смесица от спонтанна радост, страхопочитание и завист. Ще излезем от себе си, ще вилнеем отвъд възможностите си и ще бъдем просто ние, отвъд всички маски.
Ще отпратим с почести всичко заглушено с времето. Онези гласове – на страха, на съмнението, на неверието – най-сетне ще замлъкнат. Ще освободим място за нови надежди, че може би това, което с примирение сме отбелязали като невъзможно за нас, всъщност би могло да се случи. На нас. И на нас двете! Не днес, не сега, но все пак някога.
Ще бъде. Остана още малко.
