Време за поезия: Стихове от Виктор Иванов – част 2

0
Виктор Иванов
Виктор Иванов е преподавател по право, но по душа е нежен поет.

Стиховете, които ще прочетете в редовете по-долу, са дело на Виктор Иванов.

Lifebites.bg приветства всички желаещи да творят нова българска литература и поезия. С тази идея на страницата ни може да откриете три рубрики, посветени именно на тези теми – Време за поезия, Време за разкази и Време за притчи. Там освен текстове на утвърдени имена, може да намерите проза и поезия от млади български автори.

Виктор Иванов
Преподавател по право по професия, творец по душа.

Виктор Иванов е роден в град Видин. Дипломира се като юрист в ЮФ на СУ “Св. Климент Охридски”. От 1993 г. преподава редица правни дисциплини в ЮФ на УНСС. Преподавал е и в много други колежи и университети по всички краища на Родината. Интересите му са безбройни. Изучавал е японски език и култура, журналистика, философия и др. През 1999 г. издава стихосбирката Като Христос. Негови стихове са публикувани в алманасите, издавани от Съюза на юристите в България и в сп. “Право без граници”. Виктор Иванов е създател и главен редактор на списанието от 2000 до 2007 г. През годините юристът с поетична душа създава още стотици стихотворения, които сред многото си други ангажименти и дейности, така и все не успява да издаде в нова стихосбирка, но обещава при първа възможност да го стори.


* * *

Най-красивото момиче на Земята
в своите обятия държах.
Шепнеше ми вятърът: – Не пускай!
Шепнеше ми тя: – От страст умрях!

И започна страстната ми седмица.
И понесох кръста на Христа.
Моята Голгота еротична е
и невнятна моята съдба.

Най-красивото момиче си замина
и сънувам нощем гласове,
как говорят си Луната и звездите
за море, за чудни светове…

За едно момиче по пижама,
тръгнало самотно по брега,
някъде оттатък океана,
някъде оттатък на света.

Най-красивото момиче си замина.
Най-красивото остана в мен.
Някъде в’Вселената безбрежна
пак ще бъдем двама в райски плен.

2012 г.


* * *

Не знам, кое е лицето, което видях.
Чии са очите, които във мене се впиха.
И устните, които целувах в екстаз – чии са?
Ръцете чии са, галили дните ми?

И търся те в сънища, търся те в крехки мечти –
чупливи са твоите женски черти!
И аз се пречупвам под тежестта
да любя една многолика жена!

1999 г.


* * *

Вселената си има своя разум,
а неразумна ти при мен ела,
захвърлила задръжки и съмнения
бъди копнежна с мен в нощта.

Вселената се люби запъхтяна
преплела страстно двете ни тела –
не сме ли ние рожби на звездите? –
пулсират в нас изконни начала!

И аз не съм ли твоят принц галантен
от приказките детски отзован? –
митът превръща се в реалност,
реалността – в’вълшебен план.

А ти си девата, вървяща по вълните,
или русалка, жаждаща крака;
една забравена от Бога Пепеляшка
спасена в тайнството на любовта.

И ето, че Вселената ни сбира
и страстно в нас зачева своя плод.
Това не е случайна среща,
а разумът Вселенски във акорд.

2018 г.


* * *

Красотата е мигът, във който
Бог решава да се прояви,
после красотата ни напуска –
Бог оставя ни на сили зли.

Ти си прелестна и толко млада,
аз в живота взел съм и съм дал.
Как сега до теб да се докосна –
ще умра, лишен от идеал!

Бог не е в небесните селения.
Той е тук – в плътта и във пръстта! –
просто е законът хармоничен,
да се раждаме с копнеж по Любовта!

Да живеем, после да умираме
и отново да се преродим:
и мушицата е взела сила
от духа на някой исполин.

Ти си тъй красива и вглъбена –
Музата на някой философ! –
но, надявам се, за мен си пременена
и в копнежа си аз пак съм нов!

Март 2020 г.


Да бъдеш Ван Гог

 

“Той поглежда в огледалото

и започва да рисува себе си.”

Дерек Уолкът, “Автопортрет”

Не в огледалото съзира своя образ.

Преследва го в кошмари през нощта,

нашепва му тъй тайни заклинания,

че изстудява в тялото кръвта.

Нима съм аз човекът там отсреща.

Нима съм аз със бръчки, побелял,

нима тъгата ми в очите ми споделя,

че нечий друг живот тук съм живял.

Небесни сфери пеят тихо в мрака,

под слънцето трептят в деня поля

и слънчогледи дивни се дивят

на цялата околна красота.

Дървета своите корени разгръщат

и впиват се във майката земя,

а с клоните си търсят вездесъщност,

копнеят с нас по звездни небеса.

А във града едно кафе ме чака –

там среща дават си различни времена,

отпускат старци телесата морни,

изпълва с обич младите тела.

И аз погалвам хората в душите,

и моите ириси в душите им цъфтят.

Дори и без ухо ще чуя в мрака

с възхита как за мене те мълвят.

Когато четката боите си избира,

когато всеки стрък е красота,

когато Господ в тебе се намира,

Ван Гог рисува свойта самота.


Вижте още: Време за поезия: Стихове от Виктор Иванов

 

Отговор