“Онази, която обичам, обикнал съм не само защото е хубава, но защото е хубава душата ú. Хубава душа е силна душа”, пише Славейков в едно от последните си писма до своята любима – Мара Белчева…
Мара Белчева остава вдовица
едва на 23 години. Съпругът ú, Христо Белчев – министър в правителството на Стамболов, е убит. Макар и потънала в скръб, тя остава една от най-желаните дами в двореца. Обожавана от всички, включително от самия княз Фердинанд, тя се ползва с привилегии след смъртта на съпруга си. Въпреки вниманието, което получава от влиятелните личности в България, тя отваря отново сърцето си за един интелектуалец, поет и творец – Пенчо Славейков.
Любовта буквално чука на вратата ú. Влиза в дома ú. И неусетно се настанява в живота ú. Любовта, в лицето на един тракащ със своя бастун стар неин познайник, променя дните ú. А ето какво разказва самата Белчева за първите срещи с нея в книгата Пенчо Славейков. Бегли спомени от Мара Белчева:
“Беше майски следобед 1903 г. Мой роднина доведе у дома Пенча. Не бях го виждала години и чувах сегиз-тогиз смътни думи за него. Бил мълчалив. Нея вечер не можах да се вредя да кажа дума. Казвам вечер, защото денят отдавна се мина, мина и вечерта в нощ, а той все разправяше. Как е невнимателен, и може ли толкова дълго да се стои. Невизитни дрехи, невизитни обръщения, думи понякога на ръба на приличието, па понякога и през ръба. Едната му обувка отдолу протъркана и ръката му все вие и опъва брадата, кой знай откога невиждала ножица.
След няколко дни това същото се повтори, после потрети. Определените от по-напред дни станаха неопределени. А денят на заминаването се изгуби измежду горещите дни на прашното софийско лято”.
Така от гост,
Славейков се превръща в любим
Мара Белчева става негова спътница до самия му край. На нея той отдава себе си. Голямата любов между тях намира своя външен израз в думите, остава запечатана в писмата, вдъхновява стиховете, предопределя делата…
“Блазе на усамотения. До преди немного дни това бе основата на моето щастие… И пак усамотението е около ми. Но вече друго лежи на сърцето ми. Че пред погледа ми витае мил образ, около който се роят и мислите, и чувствата ми. И счува ми се гласът да говори: “Безумец! Щастието е в усамотеността, но не на аскета, а в усамотеността, споделена от свидно дете, чиято обич дава съдържание и смисъл на живота ти. Тежко на усамотения! Дваж по-тежко, че ревматизмът го е сковал на едно място и не му позволява да отиде там, дето му е мястото”, пише в свое писмо до Белчева на 4 август 1903 г. Пенчо Славейков.
През 1905 г. той е в Париж, за да се лекува. В поредица от писма с типичното си чувство за хумор поетът подробно описва обстановката, но и надеждата, която го кара да очаква с трепет новия ден. В едно от тях, носещо датата 17-ти март 1905 г. споделя:
“Получих твоето писмо от 9 и съм по-радостен от онзи ден, когато чух думите, които и теб тъй са зарадвали. Аз го целувах, туй писмо, като че ли тебе – дълго, дълго и с жадност все да го целувам. О, да знаеше с каква трепет чаках твое писмо! Да знаеше, не би ме оставила да чакам. Друго е когато бях при тебе, в София: аз те знаех как беше снощи, можех да зная как си днес…”
Славейков насърчава Мара Белчева да пише. И нейното творчество се превръща в
значима част от българската женска литература
Поетът я приобщава към кръга Мисъл, а домът ú се превръща в редакция на сборника, след спиране на едноименното списание.
От 1901 г. Славейков работи като поддиректор и директор на Народната библиотека в продължение на 10 години. През 1911 г. министър на просвещението става Стефан Бобчев, с когото са имали пререкания само година по-рано. В резултат на конфликта Бобчев не само решава да си отмъсти на Славейков, уволнявайки го от поста на директор, но и да го унижи. С тази идея той го назначава за уредник на училищния музей при Министерството на просвещението, помествайки кабинета му на четвъртия етаж.
Здравословното състояние на Славейков не било добро, затова за него било непосилно всеки ден да изкачва стъпалата до новия си кабинет. Обиден и огорчен от отношението на властта, той решава да емигрира. В края на август заминава за Цюрих, където го очаква неговата любима. Здравето му обаче там се влошава. И двамата взимат решението да се отправят към Италия.
“Дълго се влачи човек, а понякога и кратко на тоя свят – а после умира. Обикновена, дори банална история: всекидневна и вечна! Хората го погребват и после всякой си гледа работата. Ако си има работа, разбира се. Който нема работа, намира други начини да туря времето си настрана: моли се, вика, плаче… Ти имаш своя цел. Не те ли задължава тя на нещо друго, освен да плачеш за мъртвите? Докога? Жената, която аз обичам трябва да бъде бодра духом. Че се случило това или онова лошо, по-лошо, най-лошо – нима това опровергава живота. […]
Сам съм и аз прегърбен над масата си, от 9 часа сутрин, до 4 след нощ, освен минутите нужни за ненужни в самотността ми неща. Аз работя. И мисълта ми се отделя от работата само кога е при теб. Едно приятно отделяне.
Сам съм – и с теб в самотията си
Доста ми е. Друго и живо и мъртво, е някъде кой го знай де.
Да живее тази, която е при мен в самотата ми. Да живее живота! И скърбите и неприятностите в него. Те ни помагат да го ценим повече!”
Тези свои мисли Славейков пише до любимата си в средата на юли 1911 г. Малко след това – в края на пролетта на 1912 г., Мара Белчева и Пенчо Славейков се отправят на своето последно пътуване. Заминават в селцето Брунате. Само няколко дни след като са пристигнали, Славейков намира смъртта си в една скромна стаичка в хотела, в който са отседнали. Датата не 10 юни по стар стил. Погребението се извършва в Брунате, а тленните му останки по-късно са пренесени в България.
“Споменът за Пенчо е душата на живота ми”, казва Мара Белчева половин година след като е починал. Тя ходи на гроба му до смъртта си. И твърди, че двамата са се обичали толкова силно, че всеки ден заедно може да се измери с цяла година любов.
