Агонизираше дълго. Свита на кълбо, тя се бореше отчаяно да остане – изпокъсана, мръсна, с разрошена коса, с изпочупени нокти, обзета от тиха свирепост. Ти се вкопчваше във всеки неин предсмъртен стон, сякаш не си отиваше, а възкръсваше. Направи всичко по силите си да не го позволиш, но накрая тя все пак издъхна в ръцете ти. Сега е празно. Безнадеждие! Това остава след надеждата. А животът въпреки всичко продължава.
Няма да кажа на никого, не се плаши. Ще си остане между нас.
Хората не трябва да знаят, че надеждата не умира последна
Не трябва да знаят, че може да се живее без нея. Те трябва да вярват, да се борят да я съхранят, да я подхранват. Защото в безнадеждие е страшно, съвършена празнота. Никой не трябва да стига дотам. Никой не трябва да знае, че съществува.
Там нищо не чакаш, нищо не искаш, за нищо не молиш, на нищо не разчиташ. Няма утре, а днес е треперещо в маранята на безспирните въпроси, повторено вчера.
Няма отговори. Няма и полъх от живот да отмести кичура коса, който се опитва да погъделичка бузата ти, а ти го усещаш като шкурка, защото си се обърнал на кълбо от тихи, полупреглътнати нерви.
Стиснал си очи или си ги забил в земята, защото те е страх да погледнеш напред, налегнат от чувство за ужасна обреченост. Не защото така искаш, точно обратното, но неприятностите сякаш са се наредили на опашка пред вратата ти и влизат с равномерно темпо една след друга. Когато още я имаше надеждата, ги приемаше някак нормално. Съпротивляваше се, бореше се за изправената си глава. Дори успяваше да се усмихваш, макар и през зъби. После надвиха и те обхвана гняв, а сега, когато вече я няма, остана само апатията. Да става каквото ще, все някак ще се справиш. Все някога ще се свърши.
Животът въпреки всичко продължава
Безнадеждието е като безветрие – никога не се знае колко ще продължи. Сгъваш платната и преставаш да гребеш. Изтощен си да влагаш толкова много усилия, без да помръдваш наникъде. Повтаряш си в унес, че така е трябвало да стане, за повече нямаш сили. Така е трябвало да стане, но защо, защо, защо… Вятърът все някога ще довее отговора и с бесни пориви, ще сложи всичко на мястото му, макар това сега да ти се струва невъзможно.
Снимки: Foter.com
Надеждата също ще се върне, вятърът ще довее и нея. Тя не умира последна, тя никога не умира в онзи смисъл. Но ще се върне различна, непозната, плаха и в същото време цинична. Ще дойде пестелива. Ще се съпротивлява до последно и когато най-сетне, въпреки яростния си отпор, се предаде, отново ще изпълни капилярите на премазаната ти душа. Ще ти повтаря, че това не е тя, че е заблуда, че е сянка от надежда. Ще ти нашепва настъпателно, че да се надяваш е опасно, че не трябва да ú се доверяваш. И докато го прави, ще се впива още повече в теб от страх да не умре отново.
Ти също ще ú се съпротивляваш. Ще я приемеш обратно, но дълго и насилствено ще я поддържаш в изкуствена кома. Защото ще смяташ, че така е по-добре за теб. Защото вече знаеш, че може да се живее и иначе –
без надежда, без вяра, без очаквания
равно, с приемане, че каквото има да стане, ще стане така или иначе, че нищо не е в твоята власт. Само ти и аз ще знаем, че те е страх.
Няма да кажа на никого, не се плаши. Ще си остане между нас. Хората не трябва да знаят, че надеждата не умира последна. Не трябва да знаят, че и в безнадеждие животът все пак продължава. Трябва да вярват. До последно…
