“Уве е вечно недоволният, мърморещ чичко, който е сърдит на целия свят. Той е съседът, който ви следи постоянно и стриктно спазва правилата. Уве е намръщеният поглед, който ви следва и е готов да вгорчи деня ви… Но само на пръв поглед. Защото всъщност
Уве е един симпатичен, мил и стереотипен добряк, който иска да умре
И за щастие не успява. Тази книга ме разтърси. Накара ме да мисля за самотата, за смисъла, за живота, за любовта… за хората, приятелите, отношенията. За това, че под привидната фасада на един човек може да се крие от звяр до ангел… независимо от поведението, което показва.
Тази книга ме разсмя и ме разплака едновременно… отдавна не бях имала такива полярни чувства наведнъж. Да заобичаш досадния образ, който ти лази по нервите и те кара да полудееш, така да го заобичаш, че се влюбваш в недодяланото му благородство.”
Това ми каза моята най-добра приятелка, връчвайки ми Човек на име Уве на Фредрик Бакман.
Припомних си думите ú, когато разлистих книгата, защото този Уве наистина ми изглеждаше като герой, който няма да се развие, като досаден човек, който не заслужава внимание… Но именно за това добрите писатели са добри, трябваше да се досетя. Те развиват героя си, променят живота му страница след страница по начин, който докосва нашия собствен. И както каза тя, приятелката ми – успяват да ни накарат да изпитваме полярни чувства.
Историята на Уве е впечатляваща
Точно каквато е и тази на неговия създател Фредрик Бакман – известен шведски блогър и писател. Мърморещият чичко се ражда в блога на Бакман, който след това решава да настани героя си в нов дом и написва роман за него. Така Уве си събира багажа и се пренася в книгата, която само в Швеция е продадена в над 400 хил. екземпляра.
Днес Lifebites.bg избра за вас едни от най-ценните моменти от живота и мислите на Уве. Усмихнете се и както каза тя, моята приятелка, не забравяйте: “че под привидната фасада на един човек може да се крие от звяр до ангел… независимо от поведението, което показва…”
[Вижте още: 7 мъдрости от книгите за най-мъдрите]
“Накъде беше тръгнал този свят, след като хората нито умееха да пишат, нито да сварят едно кафе?”
“Хората вече не използват полезните неща. Хората просто държат боклуци. Имат по двайсет чифта обувки, но нямат представа какво е обувалка; къщите им са пълни с микровълнови печки и телевизори с плосък екран, но за нищо на света не могат да ви кажат какъв контакт се използва за бетонна стена.”
“Уве дори се чуди дали трябва да се позволява на онези, които не могат да паркират сами, да гласуват.”
“Не разбира хората, които горят от нетърпение да се пенсионират. Как е възможно човек цял живот да копнее за деня, в който ще се окаже излишен?”
“В днешно време човек трябваше да умее да дрънка за какво ли не с всеки нещастник на една ръка разстояние само защото така било „любезно”.
“Какви странни неща ти липсват, когато изгубиш някого. Дребни неща. Усмивки. Начинът, по който тя се обръща насън. Дори пребоядисването на стаята заради нея.”
“От всичко, което най-много му липсва от нея, онова, което копнее да направи отново, е да държи ръката ú в своята. Тя свиваше показалеца си в дланта му, криеше го там. Когато го правеше, той чувстваше, че на този свят няма нищо невъзможно. От всичко това му липсва най-много.”
“Хората са такива, каквито са, заради онова, което вършат, не заради онова, което приказват.”
“Нямаше да чуе смеха ú, който до края на живота му щеше да го кара да се чувства така, сякаш някой тича бос вътре в гърдите му.”
“Трябва ти само един лъч светлина, за да прогониш сенките.”
“Достатъчно му е да знае, че държавата иска да ú се плаща за всичко, което правиш, докато си жив. Освен това иска да ú се плаща за паркинг, когато отиваш в болницата, за да умреш, а според Уве това е наистина прекалено.”
“На по-следващия човекът на касата се намеси и му обясни, че не може да спи като бездомник по пейките. Уве разбра, но обясни, че ставало въпрос за жена. Когато чу това, касиерът му кимна и го пускаше да спи в багажното отделение. Дори касиерите по гарите знаеха какво е да си влюбен.”
“Казват, че най-добрите мъже се раждат от грешките си и често стават по-добри на по-късен етап, стават изключителни, благодарение на грешките…”
“Вярно, че Уве вече не иска живота си. Само че той не е от хората, които съсипват чужд живот, като срещат погледа на другия секунди преди да се размажат по предното му стъкло.”
“По принцип не обичаше котки. Открай време му се струваше, че не може да им се вярва. Особено в случая на Ърнест, когато бяха огромни като мотопеди. Трудно му беше да определи дали животното беше неестествено грамадно, или бе ненормално малък лъв. Човек никога не бива да се сприятелява с нещо, ако има възможност нещото да те изяде, докато спиш.”
“Когато Уве се възмути, тя се усмихна, пое едрите му ръце в своите и ги целуна, обясни, че когато човек дава на друг човек, не само получателят е благословен. Също и онзи, който дава.”
“Всяко човешко същество трябва да знае за какво се бори. Така казваха. А тя се бореше за доброто.”
“А сега той не знае как да продължи, без да усеща върха на носа ú между гърлото и рамото си. Това е всичко.”
“Човек трудно признава, когато сгреши. Особено когато е бъркал прекалено дълго време.”
“Най-големият страх от смъртта е, че тя ще ни подмине. Че ще ни остави сами.”
“Да обикнеш някого е като да се преместиш в къща. Първоначално се влюбваш във всичко ново, всяка сутрин се удивяваш, че нещата са твои, сякаш се страхуваш, че някой неочаквано ще се втурне вътре и ще обясни каква ужасна грешка е станала, че няма начин да живееш на това прекрасно място. С течение на годините, стените се зацапват, дървото се напуква, вече обичаш къщата не толкова заради съвършенството ú, а заради недостатъците. Вече познаваш всички кътчета и ъгълчета. Знаеш как да накараш ключа да не заяжда, когато отвън е студено. Знаеш коя от дъските поддава, когато стъпиш върху нея, как да отвориш вратата на гардероба, без да скърца. Това са малките тайни, които превръщат дома ти в истински дом.”
“Смъртта е нещо странно. Хората изживяват целия си живот, сякаш тя не съществува, а тя често се оказва един от най-силните мотиви за живот.”
“Тя обичаше да говори, а Уве обичаше да си мълчи. Като си припомняше, Уве предположи, че тъкмо това имат предвид хората, когато казват, че двама души са съвместими.”
“Никога не беше чувал нещо толкова невероятно като гласа ú. Тя говореше така, сякаш бе на ръба да избухне в смях. Когато се кискаше, звукът приличаше на бълбукане на шампанско, ако шампанското може да се киска.”
“Той бе от хората, които бяха наясно с всичко, което е черно на бяло. А тя беше неговият цвят. Тя беше всичкият цвят, от който той имаше нужда.”
Прочетете още: Яж, моли се и обичай… себе си