Великден е време за баба, дядо и масата под лозата

Великден е, аз съм на двайсет и няколко години. Прибирам се там, където съм родена. Винаги виждам щъркели по пътя и след това си връзвам мартеницата на ябълката в двора на къщата. Мирише на цветя, пресен лук и на дом.

Обичам да изнасяме масата на двора под асмата. Тя още не е зелена, но пак е хубава. Да пием кафе заедно и да си разказваме стари истории. Толкова рядко се събираме всички. Чувствам се отново като малко дете. И знам, че всичко ще бъде наред.

Дядо ми си влачи краката по пътеката зад къщата. Не мога да объркам този звук. Пак е със стария си каскет, на който преди няколко години бях написала инициалите на Майкъл Джексън. Но той си го носи. Отдалеч започва с наставленията, яйцата да се пускат внимателно в тенджерата и да не забравя да сложа няколко капки оцет във водата. Укорява ни, че пак не сме взели от оная по-хубавата боя за яйца. Къса ни

пресен лук и марули от градината

Много мразя да ги мия с цялата пръст по тях. А когато аз мия салатата, тя винаги хруска малко после. А той все ми се подиграва и се смее.

Когато имам изпити в университета, той знае датите и стиска палци цял ден. А вечер се зарежда пръв на телефона, за да чака да се обадя с резултата. На Цветница винаги купува две кутии бонбони, една за него и една за мен. Нали неговото име нося.

По някое време през деня баба ми, майката на майка ми, идва на гости. Носи винаги една и съща платнена торбичка, а вътре – нейната баница. Много вкусна и малко мазничка. Има и козунак, и няколко перашки (във Видин така казваме на великденските яйца). Сяда на масата в двора и започва да дава акъл – кое как да се направи.

Все иска да съм около нея. Да седим двете на масата и да ми държи ръцете, докато ме разпитва как върви животът. И все ме кара да ú кажа нещо ново, което ми се е случило. Досадно ми е и

бързо се измъквам

После си обсъждат с дядо ми пенсиите, колко са малки и кога ще се вдигнат. Кого са видели сутринта в църквата, на коя мъжът и умрЕл.  Шегуват се с живота си на хора, останали отдавна без половинките. Дядо ми ú приготвя зеленчуци от градината, да си носи у тях. А тя си бере цветя. Много ги обича градинските.

След това сядаме всички заедно на масата. Суматохата е невероятна. Великден е. Всеки нещо говори, разчупва се хляб, прехвърля се месо, тракат чинии. Чукаме се с перашките, баба ми се опитва да мами като бие все с острото. Дядо ми обича много да има мръвка, баба ми не иска крайшник, защото няма зъби. Пием домашна ракия. Някой разлива малко, всички се съгласяват, че на починал роднина му се пие. Отливаме на земята и продължаваме веселбата. И толкова много се смеем. Така чак до вечерта не ставаме от масата. Все пак е празник.

Изпращам баба ми до таксито, а тя ме целува много по цялото лице. Обещавам утре да мина да я видя, преди да тръгна за София. Дядо ми влачи краката по двора и проверява за последно портите дали са заключени. Ляга си, а ние с родителите ми и сестра ми оставаме още малко навън.

Великден е отново

Аз съм на трийсет и няколко години. Отново пътувам към мястото, където съм родена. Пак ще видя щъркел и ще си вържа мартеницата на ябълката. Баща ми пак е изнесъл масата навън, под лозата. Пак мирише на пресен лук и на земя. Пролет е. Винаги ми е било странно, че баба ми разговаря с дядо ми, когато ходехме на гроба му. Сега аз си говоря с нея. Донесох ú градински цветя. Разказвам ú какво ново се е случило в живота ми. Паля свещичка на дядо ми и му отливам малко ракия.

После се прибирам у дома. Сядаме с родителите ми на масата. Приготвила съм бабината баница. Никога не успявам да я докарам точно като нея. Хапваме и си разказваме истории. И сякаш някъде зад къщата по пътеката дядо ми влачи крака и проверява портите дали са заключени. Великден е. И когато сме тук всички заедно, някак знаем, че всичко ще бъде наред…

Прочетете още… Бабата – вълшебната съставка от нашето детство