Валя Брадшоу е българка, която живее в САЩ. Фотографският ú проект Изкуството да живеем дълго и красиво представя вдъхновяващите истории на възрастни хора от американския град Анаполис. Те търсят нови предизвикателства и преоткриват себе си, въпреки че са почти столетници.
“Възрастта е най-голямата измама. Докато детето в теб живее – ти си жива, душата бръчки няма!”
– казва поетично Валя Брадшоу за своите модели. Засега фоторазказите ú са достъпни само във Фейсбук, но се надява да издаде книга, която да се превърне в наръчник по “неприлично и смайващо вдъхновение, за което няма възраст и граници”.
“Всички имаме нужда от вдъхновение. Сами си лепим етикети, наричат ни стари бабички, ненужни заради възрастта си. Отказваме се от хобитата си, преставаме да пътуваме, да се срещаме с нови хора, да ходим на ресторант, да поддържаме приятелствата си и външността си, износваме стари дрехи, гледаме само внуците си, забравяме, че имаме и свой живот…
Нека споделяме вдъхновяващи примери! И да не си мислим, че в България това не може да се случи. Всичко се случва първо в мислите ни, а после и в живота. И нека не говорим за жени на възраст, а за ЖЕНИ БЕЗ ВЪЗРАСТ!”, разказва за проекта си българката в чужбина.
Ето какво още сподели Валя Брадшоу за читателите на Lifebites.bg.
Валя, красивото и смислено, достолепно остаряване въпрос на средства ли е или въпрос на нагласа? Може ли да се постигне от всеки, дори да има пенсия от 300 лв. например?
За мен лично всичко е въпрос на нагласа. Дали ще вървиш през годините с радост, усмивка и оптимизъм, въпреки трудностите и ще живееш отворен към света или ще се свиваш в черупката си, зависи само от теб самия.
Парите имат значение, но 300 лв. могат да бъдат и много, и малко. Можеш да отделиш част от тях за пътешествие – в България има толкова много дестинации на достъпни цени. Любопитството към света, желанието да носиш радост на себе си и на другите могат да направят живота ни красив на всяка възраст.
Как остаряват хората в България и в САЩ, какви са Вашите наблюдения?
Имам повече впечатления от България, а тук, в Америка, наблюдавам хората от Креативен Център 55+ в нашия град Анаполис. Вече три години съм фотограф доброволец, присъствам на всички празници, чествания и събития.
Когато заминах, бях на 45 г. и вече си мислех, че съм много остаряла. Сега, 20 години по-късно, се чувствам като момиченце сред тези жени и мъже на по 70, 80, 90 години. Предимство в проекта ми имат дамите, защото като че ли сме много по-онеправдани от мъжете в това отношение.
Специално в България, станеш ли над 40, всеобщото мнение е, че си много стара. Изведнъж ставаш невидима. Искам да се противопоставя на това статукво.
Какво Ви впечатли най-много в центъра за хора 55+ в Анаполис?
Когато дойдох тук, в центъра членуваха 5 хиляди души, сега са около 7 хиляди. Впечатлена съм от организацията. Оказва се, че за да се ръководи успешно толкова голям център, са необходими само трима души персонал на заплата. Всички останали сме доброволци.
Най-силно ме впечатлява духът на мястото, разнообразието на курсовете – рисуване, креативно писане, фотография, компютър, история на операта, на изкуството, изработване на бижута, на картички, игра на бинго, белот, посещения на постановки, концерти, балет, мюзикъли. Организират се пътувания, спортни занимания – пилатес, йога, аеробика, бели данс, танци, тай-чи, специална гимнастика за по-неподвижните. Там можеш да намериш всичко, което си пропуснал да направиш през годините.
Кои са най-вдъхновяващите възрастни хора, които сте срещали?
Една от тях е моята съседка Бети, на 95, от 3 години живее сама, съпругът ú почина скоро. Изправена, усмихната, модерно облечена, напълно в час с всичко, което се случва тук и по света. Шофира, пазарува сама, ходи на козметик и фризьор, чете книги, които си взима от библиотеката, среща се с приятели, следи новините и личните си инвестиции в разни фондове.
Запознайте се с Бети Времето, когато са били родени Бети и сестра ú, е един от най-тежките периоди в американската история – Голямата депресия. Съпругът на Бети е бил умен и деен и е изкарвал достатъчно, за да издържа семейството си. Тя пък е работила в общината в града като доброволец. И когато дошла тук преди 40 години, в нашия красив квартал е имало само няколко къщи, а сега са стотици. Много проекти са минали през ръцете ѝ, познава всяка улица и историята на почти всяка къща. |
Постоянно се питам каква е тайната ú. Когато споделя за нея в България, казват “Ама това само в Америка може да стане”, “Така става като имаш пари и не работиш”. Това ми звучи като празно клише. Защото да си американец не е никаква гаранция за щастлив, безоблачен и дълъг живот. И тук е пълно с болни и преждевременно остарели хора.
Прочетете още… Румяна Илиева: На 40 г. по-красиви от на 20
Вие лично как приемате остаряването – като изгубена младост, като нова възможност да погледнете на света от нов ъгъл?
Живях в Белгия над 15 години. Там една моя приятелка, българка, по-възрастна от мен, често ми казваше:
“Валя, аз в тази Белгия няма никога да мога да остарея! Погледни ги тези момчета и момичета на по 80-90 години, ами те не се спират, а аз съм момиченце само на 70!”
В Белгия има много добра грижа за хората на пенсионна възраст – възможности да пътуват, да се срещат, да спортуват, да живеят пълноценно. Нещо, което ние нямаме и на което би трябвало да се научим от тях.
Толкова ми е противно и смешно, когато прочета в някой вестник или чуя по телевизията как някой дядо на 50 или баба на 60 години направили това или онова. Тук и в Европа не съществува еквивалент на думата “бабичка”, която е грозна заради подигравателната и омерзителна същност, която носи.
И да, гледам на възрастта си като на нова възможност да бъда все повече себе си, да се занимавам с любимата ми фотография, да разговарям и опознавам хората, които снимам, да се занимавам и с другото ми хоби, с което се захванах пред 9 години, изработването на бижута, което също ми носи огромна радост. И двамата с мъжа ми обичаме да пътуваме и добре че имаме финансовата възможност да си го позволим. Всичко това осмисля дните ми и ми дава криле за нови преживявания. И все повече се убеждавам, че и животът е какъвто си го направиш.
Това е 81-годишната Мериан Мериан е преподавател по музика, изкуство, рисуване в центъра и на няколко места във Вашингтон. На 81 г. е, слаба, пъргава, интелигентна и забавна, тя е любимият ми фотомодел, винаги е готова да позира. През целия си живот е била преподавател – преди на деца, сега на възрастни деца, запазили детското си любопитство към света. И това е нейната тайна – да прави нещото, което най-много е обичала през всичките си години на тази земя. |
Валя, кой е най-ценният житейски урок, който Ви преподаде времето през годините?
За мен най-тежкият урок е загубата на моя внук, синът на дъщеря ми, който загина трагично преди 3 години, почти на 18, а аз му бях повече от майка… Разбрах, че животът е непредвидим и може да продължи само миг. И че ако тогава се предадеш на скръбта, тъгата и отчаянието, няма да можеш да се изправиш.
Разбрах, че и това е въпрос на избор, аз избрах да живея още по-пълноценно отпреди, с още по-широка усмивка, с още повече проекти за правене, с още по-отворено към хората и към света сърце. Това е моят урок.
Миналото няма как да ми се върне
Но имам още две внучета, децата на сина ми, обичам ги безкрайно, макар и да живеем далече един от друг. Ще им дам всичко от себе си по пътя, който ни е отредено да извървим заедно.
С какво друго се занимавате в момента, защо живеете в чужбина, какво Ви срещна с тези вдъхновяващи възрастни хора?
Завършила съм архитектура в София, работих като архитект години наред по времето на соца. Много ми се искаше да се занимавам с рисуване, моделиране, обичах изкуството и литературата. Но родителите ми лекари ме насочиха към архитектурата като нещо по-сериозно. И аз, нали си бях послушно дете (по онова време децата слушаха родителите си повече отколкото сега), не се противопоставих.
След това съжалявах, защото в архитектурното проектиране използвахме главно БДС – български държавен стандарт, и много рядко можехме да приложим собствена творческа идея. Но пламъчето в мен остана да гори до днес и сега съм щастлива, че мога да правя това, за което съм мечтала и за което е копняла душата ми. В момента това са фотографията и изработването на бижута, пиша есета.
Напуснах България в годините на кървавите мутренски времена. Не можах да понеса тази гавра, тази жестокост, която се случваше пред очите на всички ни.
И бебетата знаеха кои са престъпниците, но те си бяха и си останаха на свобода, заплашваха, убиваха, рекетираха, пребиваха до смърт. По това време имах приятел, опитваше се да прави бизнес, но мутрите бяха и на изхода, и на входа на всеки бизнес, нищо не можеше да стане без тяхното участие, нямаше спасение. Страхът е огромна мотивация и за най-безразсъдните постъпки, но беше за добро, не съжалявам.
Сега съм в България всяка година, по няколко месеца. Старите ми приятели са там, гостувам им, пия капучино на Витошка, ходя на ресторант, ям качамак и шкембе чорба, печени чушки, кисело зеле и сланинка. Играя си с внуците ми, пътувам по Родопите, ходя на морето, снимам, прескачаме с приятелката ми до Италия.
Какво повече да искам от този живот!
И водя разговори с българки, искам да ги включа в проекта ми, искам да ги накарам да застанат пред камерата ми и да кажат:
“Ето ни, тук сме, живи сме, занимаваме се с това, което ни прави щастливи. За наша радост и за радост на другите, изглеждаме добре, защото избрахме да се усмихваме, да сме здрави, да обичаме хората и света, да спортуваме и се поддържаме. И да, имаме внуци, но не сме посветени единствено на тях, животът е красив и си заслужава да се живее на макс! Ние живеем дълго, но сме жени без възраст!”
Ето това искам да чуя, да го чуят и хиляди други, които смятат, че на 45 са вече твърде стари.
Още снимки, на които Валя Брадшоу е документирала живота на хората на 55+ години в американския град Анаполис, може да откриете в галерията по-долу:
