Първата свещ заблестя на перваза на прозореца ú малко преди Коледа. Светило в левия ъгъл на мрака, мъничък фар, ориентир, към който да върви, докато се измъкне от собствения си мрак. Беше малко след онази среща на партера на кооперацията, в която той работеше. Гледаха се и мълчаха.
“Ужасно тъмно е в теб. Непрогледно. Нямам сила да се боря с този мрак, превзема ме. Намери себе си и тогава ще се срещнем отново. Докато това се случи, всяка вечер ще паля по една чаена свещ на прозореца – за да знаеш, че съм там, че съм с теб и вярвам, че ще се измъкнеш”
– му написа след това. Вярваше, че дори мракът има срок на годност. И пламъчетата започнаха да озаряват тъмнината – в делник и празник, по едно и също време. Месеци наред.
Снимка: letavua on Foter.com / CC BY-SA
Така и не ú благодари. Сега, пред светлината на запалената от него чаена свещ, разбра колко бързо е приел светлината ú за даденост. А тя грееше, Господи! Можеше да озари целия свят, но пазеше пламъка си само за него. Понякога ярък и изгарящ, понякога слаб и тих, но неотменен, сгушен от лявата ú страна – на завет. Погледна към прозореца ú, но там вече нямаше нищо за него. Затвори очи и се върна към един от последните им разговори:
“Този път – сам. Без разбиране и без подкрепа. Някой ден ще осъзнаеш и ще ме разбереш”
– му бе казала спокойно. И свещите в левия ъгъл на перваза изчезнаха. Тогава се почувства ограбен и несправедливо ощетен. Потънал в
мрака на собствените си емоции
Реагира първосигнално – с гняв, с грубост. Сега, пред светлината на запалената от него свещ, разбра урока. Остави го сам не за да се лута в тъмното, а за да излезе най-сетне от него. Да запали собственото си светило от нея и да греят заедно. Видя какво трябва да направи, какво е трябвало да прави през цялото време. Грабна якето си и изхвърча през вратата. Свещта остана да гори на масата.
Почти смачка звънеца с длан. Дрънчеше до посиняване. Най-сетне я чу да шляпа с джапанките по коридора. Вратата се отвори и гледката го смая. Едновременно беше и не беше тя. Светлината ú! Приличаше на огънчето от догаряща чаена свещ, когато има още парафин, но фитилът е към края си. Не беше възможно! Не беше минало чак толкова много време. Или пък беше… На тъмно човек губи представа. Изкрещя:
“Как се случи това. Ти не можеш да изгаснеш! Не можеш. Не и сега. Разбрах урока. Чуваш ли, разбрах го. Обичам те!”
Тя го гледаше безмълвна. Сега, пред гаснещата ú светлина, осъзна какъв егоист е бил. Винаги бе очаквал да свети за него, без да помисли, че трябва да поддържа и нейния пламък.
Обхвана го паника
Главата му пулсираше. Огънчето беше крехко. Ако добавиш парафин, ще го изгасиш. Ако доближиш фитил, няма да успее да се запали и ще догори по-бързо. Тогава се сети за кибрита – една клечка можеше да задържи пламъка и беше достатъчна да възпламени нов фитил. Да я запали отново? Можеше да се получи. Да! Трябваше само да действа бързо и внимателно. Тя не можеше, не трябваше да изгасне. Не и сега. Все още имаше шанс. Наистина нищожен, но шанс…
Взе клечка и я доближи с надежда, но изведнъж всичко лумна и се превърна в пламъци. Огромни и изпепеляващи огнени езици. От светлината очите му ослепяха. Остана на тъмно завинаги. Там някъде в мрака… От огъня оцеля само късче жар. Намери го опипом, прибра го и го сгуши от лявата си страна – на завет, за да му топли в мрака.
