За нея рожденият ú ден е ден като всеки друг. Затваря се вкъщи, изключва телефона и почива. А ако има работа – гледа да я свърши. Не иска да слуша банални пожелания за здраве и дълголетие. Така най-вероятно ще посрещне празника си и тази година любимата актриса на поколения българи – Стоянка Мутафова.
Малко известен факт е, че истинското име на тази велика актриса всъщност е Стояна-Мария.
„Аз по паспорт съм Стояна, кръстена съм на дядо ми Стоян. Това Стоянка дойде от една грешка в афиша за първото ми представление в Народния театър. Така си и остана. Аз обичам Стоянa”.
Ако я питате за отминалите години, тя ще ги обобщи с една дума – хубави.
Хубаво детство и хубава младост
„От малка съм си бабаит и си се харесвам такава. Бях страшилището на махалата. Играех само с момчета и биех послушните, добре възпитани момиченца,” ще ви разсмее с откровенията си Стоянка Мутафова, която обичала да скандализира родителите си.
И въпреки че е позната на всички предимно с комедийните си роли и широка усмивка, тя е категорична, че в живота си „много не се хили”, защото:
„Моята усмивка не е дежурна усмивка.”
Мутафова носи у себе си онова ценно качество – умението да се самоиронизира, което само фините хора притежават. Тя не крие, че не понася двуличието и винаги казва истината право в очите, но умее да щади някои хора и да я поднася деликатно.
„В реалния живот съм една вечно недоволна жена.
Един недоволен човек. Нищо почти не ме радва. Аз се чудя как хората се радват толкова много, на толкова много неща”, казва актрисата и с готовност разкрива тайни от вътрешния си свят: „Тежко понасям обидите, несправедливите и лошите погледи. Разбирам ги веднага. Прекалена чувствителност нося… Когато имам трудни моменти се уединявам и започвам да анализирам нещата… Когато се нервирам, мога да кажа хиляди глупости, хиляди обиди да тръшна, обаче това е моментно и то минава.”
Стояна-Мария се ражда в София през далечната 1922 г. в дома на известния драматург Константин Мутафов.
„Баща ми беше много хубав мъж. Майка ми не беше хубава. Аз на нея съм се метнала”.
Преди да се захване с изучаването на театралното изкуство, Мутафова завършва българска филология. Баща ú Константин бил против желанието ú да бъде актриса и често казвал: „От тебе артистка няма да стане!“ С годините тя не само го опровергава, но успява да се превърне в един от символите на родния театър. За първи път се качва на сцената в прогимназията в Копривщица с Петър Увалиев. Играе Дуняшка в Женитба.
В нейната роля няма и една дума, тъй като тя посреща само женихите.
„Оттогава имах амбицията да стана артистка. Знаех, че с нещо трябва да направя впечатление. На сцената се моташе едно малко котенце и аз питах Увалиев дали мога да посрещам гостите с него, но бях си намислила нещо, което естествено запазих в тайна. Той беше гръмогласен. Като викнеше и салонът все едно се събаряше. В момента, в който той каза „а носът ú е глобус“, аз стиснах котката, тя измяука и се хвърли в публиката, а хората станаха прави и започнаха да ми ръкопляскат. Това ми е първият успех на сцената. От малка съм изобретателна в работата си“, връща се назад във времето голямата Стоянка.
Категорична е, че не иска да прилича на никого. А по-скоро желае да си остане такава, каквато е. И каквато всъщност хората я харесват. Въпреки това признава:
„Самочувствие нямам никакво. Така съм създадена.”
Тези нейни думи стряскат. На фона на трудолюбието и факта, че на тази преклонна възраст, Стоянка Мутафова продължава да играе и заради огромния си – над 70-годишен стаж на театралната сцена, е вписана в Книгата с рекордите на Гинес.
Казва, че няма друг избор. Актьорът има само това умение и няма как да изкарва прехраната си другояче. Но дълбоко в душата си Мутафова знае, че не прехраната е единствената причина, за да не слиза от сцената повече от 7 десетилетия:
„Театърът ти е и дом, и семейство. Нямаш друг свят. Други умения. Освен да играеш, да влизаш от роля в роля, да се смееш или страдаш… Сцената ме лекува. Докато играя, всичко ми е наред. Дори ако имам температура, спада”.
Всички виждаме, че обича работата си, иначе салоните нямаше да са препълнени, а хората да са на крака след всяко нейно изпълнение.
Любимата ѝ роля? Посочва без да се замисля – Министершата на Нушич
„С най-голям кеф и удоволствие съм играла тази роля. Тя прилича на мен. Макар, че аз никога не съм ламтяла за власт, но по темперамент приличам на тази жена,” признава Стоянка Мутафова, която е удостоена с най-високите отличия и награди в областта на културата и театралното изкуство.
Вижте още избрани цитати на Стоянка Мутафова
Стоянка Мутафова е сред основателите на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“. Освен в България, безспорният й талант е признат в Русия, Унгария, Сърбия, Чехия и др. През годините среща се сприятелява с най-ярките имена в българския културен живот.
За своите 95 години Стоянка Мутафова се е срещала с абсолютно всички хора, които ви се е искало да познавате, както и с тези, които никога не бихте желали да видите. За всеки може да разкаже история, да щрихира характера и да отбележи черта, която само опитен психолог би забелязал.
Един от колегите й остава нейн верен приятел до края си. С великия Георги Калоянчев ги свързва не само сцената и съвместната работа. Той е до нея в трудни моменти, двамата дълги години са съседи в една кооперация.
„Калоянчев и аз бяхме като куче и котка. Караме се за най-малкото. Ако ни види отстрани, човек ще си рече, че не можем да се траем”.
Това разсмива Стоянка. И после добавя, че за нея той винаги е бил гениален.
Работата я събира и с Георги Парцалев, когото определя като „много ларж”, „велик комик и велик самотник”.
За своя кумир Александър Балабанов Мутафова казва, че по-умен и интересен човек в живота си не е срещала. И допълва: „Беше естествен – никаква поза”.
Ако се питате кой би определила като най-значимия и голям български актьор, отговорът е Кръстьо Сарафов.
„Аз по-голям от него не знам. Беше много културен и интересен човек,” признава в свое интервю комедийната актриса.
Може да разкаже забавни истории и за бившия първи – Тодор Живков:
„Много обичаше театъра и беше наш редовен посетител. Имаше чувство за хумор… Беше крайно неритмичен в танците.”
Стоянка Мутафова твърди, че най-добре се чувства и е най-щастлива, когато е влюбена. Разказва, че са я харесвали много мъже („без да съм била хубавица”):
„За мене любовта беше всичко. Никога не съм била с двама души едновременно. Умеех да обичам много силно и може би това ценяха у мене мъжете. Аз не знам какво е флирт. За мене трябва да се влюбя и толкова, хлътвам”, споделя в свое интервю актрисата и допълва, че не може да прости изневярата: „Затова съм се и развеждала. Не мога да простя и на себе си, ако съм се излъгала в един мъж. До мен никога не съм търпяла посредствен мъж. Към посредствените мъже съм била груба. Не понасям посредствеността.”
Събитията в живота ѝ потвърждават тези нейни думи
Едва 23-годишна се омъжва за култовия чешки режисьор Роберт Роснер, който е 28 години по-възрастен от нея. Двамата живеят във Виена, а по-късно се преместват в Прага.
Вторият ѝ съпруг е журналист и преводач. Леонид Грубешлиев е баща на единственото дете, което ражда Стоянка – Мария.
На театралната сцена актрисата среща истинската си голяма любов – нейният колега Нейчо Попов. Двамата се влюбват страстно и се впускат в извънбрачна авантюра. Привиквани са от директора на Народния театър, който ги заплашва с уволнение, ако не се откажат от тази забранена любов. Нейчо и Стоянка остават заедно 19 години.
„Той е любовта на живота ми. Беше всичко, за което една жена може да мечтае – интелигентен, нежен, чувствителен и грижовен. Непрекъснато ме изненадваше с подаръци”.
След неговата смърт Стоянка се отдава на другата си голяма обич – нейната дъщеря, която галено нарича Муки. Двете до днес живят сами.
„Няма мъж край нас, а и двете сме много непрактични”, смее се Мутафова.
И ако има нещо, от което най-много на този свят се страхува тази велика и борбена жена, то това не е смъртта, а факта, че ако си отиде, детето ѝ ще остане съвсем само:
„Смъртта не ме плаши. Като по-млада много ме беше страх от нея и все си мислех , че няма да умра никога. А сега си знам, че ще умра и съм готова. Не съм сигурна какво има, след като умре човек. Винаги съм си задавала въпроси. И отговор никога не съм намирала в себе си.”
Но всички моменти в живота си, били те лоши, или хубави, Стоянка Мутафова е посрещала с лека усмивка. Не от тази дежурната, а истинка и сърдечна. Защото тази 95-годишна вече жена знае отлично, че има опора. Публиката, която я обича и не иска да я загуби. На всички тях, както и на враговете си или тези, които просто не я понасят, тя казва:
„Благодаря на тези, които не ме потупват по улицата по рамото и ми викат „Леле, колко хубаво играеш! Браво! Тц-тц!“ Има такива, които не понасям. Искам да ме поздравяват интелигентни хора. Хора, които разбират от театър. Тогава вече се радвам.”
И знайте, Стоянка Мутафова обича сцената и няма намерение да се разделя с нея, освен ако не я изпъдят, и пет пари не дава, че е остаряла, защото:
„Виждам, че на нищо не приличам, но не се чувствам старица… Аз не съм се страхувала никога от старостта. Знам, че съм стара, а пък не се чувствам толкова стара, колкото съм всъщност.”
