Отдавна сме изпреварили учените и сме приложили Струнната теория на практика. Поне тук, в България, където явно живеем в различни измерения. Защото България на Стоичков не е моята България, със сигурност!
То май и България на Христо Стоичков, футболиста, не е същата като България на онзи Стоичков, бащата побойник, който на сватбата на дъщеря си раздава
ръкопашно правосъдие
Не за пръв път, при това. И отново над журналисти. Не че имам афинитет към колегите – тя и журналистиката ни стана многоизмерна вече, но за колко недосегаем трябва да се имаш, за да налиташ демонстративно към включена камера?
Колко точно мъж трябва да бъдеш, за да надъхваш охранителите си към хора, които в крайна сметка си вършат работата? Дали ти харесва въпросната работа не е търсеното неизвестно в уравнението. Защото и на мен не ми харесват работата, поведението и речникът на служителите, дето ми закопчават колата или ме глобяват в транспорта, но такива са им задълженията. И те си ги вършат.
А аз не ги бия. Даже си плащам
Така както и вие, г-н Стоичков, би трябвало да сте готов да платите обществения данък за това, че сте публична личност. Че дъщеря ви, булката, се изкара от немай-къде публична личност. Че тази публичност ви плаща хонорарите от рекламите, в които тъкмо тази година, покрай вашия прословут бенефис, поне на мен ми дойде в повече да ви гледам.
Гледам ви и ме е срам. От вас. От това, че приказката за обикновеното момче, тръгнало от Марица (Пловдив) и отбора на завод Юрий Гагарин, не стига до футболист номер едно на България. Вместо това продължава с истории като от миналата седмица – за побоя над шофьор на вестник. Или като отпреди няколко години – за побоя над български фоторепортер в Испания.
Срамувам се, че хора като вас са ни национални герои и ни представляват пред света.
Хора, на които се смеем
за диалекта, за скалъпения английски, за грубите псувни и шеги, за егото. Хора, които не могат да ни бъдат коректив. Или поне не бива. Защото това, че могат да ритат на игрището, не им дава право да раздават ритници в живота.
Срам ме е, но по-лошото е, че и се страхувам. Боя се да не би само мен да ме е срам. Да не би другите да тръгнат да ви подражават. Да не би все повече хора да запретнат ръкавите, да стиснат юмруците, да хванат бухалките и случаите на саморазправа на пътя, които от време на време ни шокират, да станат стандарт.
Да не се превърнем в държавата, освен на кючеците, и на кьотеците – по сватби, че после и по погребения. А защо не и на някой бенефис? Не вашия, разбира се! Слава Богу, той вече мина… и толкова се надявах да не чуя повече за вас. Поне не в това измерение.
Работата на един от нападнатите – Борислав Трошев, може да разгледате и в материалите, публикувани в Lifebites.bg:
