Беше слънчев зимен ден. Бяхме високо планината. Карахме ски с децата. Бях спряла за малко. В този момент край мен, също на ски, премина малка групичка. Най-отпред беше една жена с микрофон и говорител – точно като водачите на туристическите групи в градовете. А подире ѝ –
двама… слепи скиори.
Мъж и жена. Незрящи, да. Напълно. Жената отпред тактуваше – ляво, дясно, ляво, дясно. Внезапно мъжът се отклони от следата, която водачката беше оставила. И пое право към ограждението до себе си. Водачката го видя и съвсем спокойно му каза да спре. Той го направи с небивало майсторство.
Тези двамата с водачката си… тренираха за ски-състезание за инвалиди. Човек, който не вижда, на ски. Още ми е трудно да повярвам. Но явно има начин и това да се случи. Шокът от видяното преля с възторг. И скоро след това – с възмущение.
Откакто живея в Швейцария, виждам как много от децата и порасналите хора със специални потребности са
ефективно интегрирани в обществото
Карат ски, плуват, свирят на музикални инструменти, водят паради, реализират се в различни сфери на обществения живот. И всеки път, щом видя групата младежи със синдром на Даун и трудна подвижност на лифта, се сещам за дечицата от репортажите на колегите в България – за онези от помощните училища; за другите, затворени в домовете си и за всички, които извършват подвизи срещу ограниченията на незаинтересованата държава…
Ето защо ми беше трудно да удържа сълзите си, когато прочетох нещо лично, споделено във Фейсбук, точно в навечерието на Детския празник 1 юни. Сподели го приятелка от детските години, съученичка, колега. Публикуваме поста на Мая Красимирова, специално предоставен на Lifebites.bg.
С него целим само едно – да те накараме, скъпи читателю, да се замислиш
какво богатство всъщност са различните деца
Те ни учат с всяка дума, с всеки жест, с всяка прегръдка, с всяка смела изява. Грехота е да живеят в изолация! Те са с благодарни усмивки и щастливо отношение към живота…
Останалото допиши ти, след като преглътнеш сълзите. Напиши го в съзнанието си, в тефтера, в отношението си към децата (все едно дали свои или чужди, здрави или не съвсем). Сподели и с нас, ако имаш сили. Или просто затвори прозореца и забрави тази история. Въпрос на личен избор…
В столичния квартал Слатина има един Дневен център за социална интеграция на инвалиди. Това е Центърът, който всяка седмица посещават и моите 5-годишни близначки. Дея, защото е с лека форма на Детска церебрална парализа, а Рая – просто защото е нейното неизменно допълнение. И те, като повечето близнаци, една без друга не могат, но пък и една с друга им е трудно – заради вечната конкуренция помежду им.
В деня, в който срещнах Марти, в Центъра имаше тържество в знак на благодарност към посланика на Република Корея по повод дарението на цялостна климатична инсталация за сградата.
Моите момичета трябваше да рецитират стихотворение, облечени в рокли за принцеси. Дея, която “не обича красиви момичешки дрехи”, беше хем ядосана, хем тъжна на дългата синя рокля, обшита със златни цветя… И вкопчена в мен, не спираше да повтаря, че я е страх.
Тогава малката ѝ ръчичка беше хваната от друга малка ръчичка
на 7-8 годишния Марти. Незрящото момченце се опитваше да я пипне и да разбере какво става, а Дея се дръпна стреснато. И докато аз се опитвах да успокоя децата, Марти протегна ръка към мен. Подадох му моята и той ме попита: “Тя (Дея) от какво се страхува?” -“От това, че има много хора, които я гледат”.
Докато обяснявах, Марти ме прегърна, не – направо се гушна целият в мен и започна да ме разпитва как се казвам, каква зодия съм. Без да ме пуска от прегръдката си, която беше толкова истинска, лишена от задръжки, от страхове и притеснения – просто топла, силна и пълна с присъствие прегръдка…
Марти се оказа певец, прекрасен при това. Пя с усмивка пред всичките хора. Когато свърши, отидох при него да го поздравя, а той пак се гушна в мен. Не отчаяно, не безумно, просто някак човешки, естествено, топло…
И непривично. Докато моите деца бореха тревогата си от вперените в тях очи, Марти без страх отиваше при човека отсреща, въпреки пълната тъмнина, в която живее. И сега стоя и се чудя – а той щеше ли да го направи, ако гледаше като нас, зрящите, на света…?!?
