Селфито като спонтанен инструмент на егото

0
селфито
В името на селфито

Наскоро пътувах до едно от седемте чудеса на света. Не се снимах пред него. Позирах тук-там наоколо, но в ключовия момент оставих телефона в джоба си. Лиших се от селфито. За разлика от тълпата туристи. Всеки от тях беше зает да се самоснима и малцина забелязаха пластовете история, страничните пътечки или идващия дъжд. Аз пък забелязах колко карикатурно изглежда новата селфи култура пред една хилядолетна такава.

Ако можехме да се върнем назад във времето и се наложеше да обясним на хората от миналото как изглежда бъдещето, какво щяхме да им кажем? Че се разхождаме насам-натам с едни малки устройства, не по-големи от дланта, които имат силата да ни свържат с цялото човешко знание. А ние ги използваме, за да се снимаме по цял ден и да споделяме кадрите с хора, които не познаваме. И че когато стягаме багажа за някъде, сред нещата, които треперим да не забравим, е

селфи стикът

Макар да сме по-свързани помежду си откогато и да е било в историята, все по-малко се интересуваме от другите. Освен когато ни вълнува какво мислят те за нас.

Сближаването ни раздалечи. Направи ни антисоциални.

Фройд е описвал този парадокс като дилемата на таралежа”. Защото ние, хората, сме като таралежите през зимата: искаме да се доближим повече един до друг, когато ни е студено, но не можем да скъсим разстоянието прекалено, без да се нараним с бодлите си. Или със селфи стиковете.

В името на селфито
Може би селфито е нарцистичен, но трябва да признаем – и естествен начин на себеизразяване.

Не че това е непременно лошо. Да поставиш себе си в центъра на вселената може да е нескромно и невъзпитано, но не е неестествено. Ако ви покажат снимка на класа, къде първо ще погледнете? Разбира се, че към себе си.

Нещо подобно установил и нюйоркчанинът Майкъл Розенблум един ден на Таймс Скуеър. Хиляда души се бутали пред едно от огромните пана-монитори и се взирали в него.

“Обикновено игнорирам тълпите тук, но е рядка гледка да видиш хиляда души да зяпат в една и съща точка”, обяснява Майкъл. Това, което било грабнало вниманието на множеството: гигантска видео стена, която вместо да излъчва реклами, показвала видео в реално време на самата тълпа. Взираща се в екрана.

Нарцистично? Може би

Но не насочвайте укорителни погледи (и камери) само към новото поколение.

Вместо това, да разгледаме и други ретро снимки. Например от специалните семейни поводи, като кръщене или рожден ден. Да отидеш на фотограф, за да отбележиш с общ или личен портрет събитието, е било цял ритуал. Още повече време са отнемали портретите и автопортретите на художниците по времето, когато фотоапаратът не е бил измислен. Ала хората все пак са го правели. Замръзвали са, позирайки, за да се впуснат в едно артистично изучаване на самите себе си.

фото албум
Да отидеш на фотограф, когато имаш специален повод още едно време е било традиция.

Селфито – тогавашното и сегашното

може и да е израз на някакъв ужасен нарцисизъм. А може пък ние да не долавяме съвсем смисъла му. Значението му. Което не е в мястото, попаднало пред смартфона ни. То е във факта, че ние сме на това място. Нуждата да увековечим момента. Тя взима превес над изживяването на случващото се в същия този момент.

Защо го правим? По същата причина, по която са го правили и предците ни, драскали по скалите онова, пред което днес се снимаме: За да видим кои сме, къде сме, какви сме.

Многопластово самоизучаване

И спонтанен инструмент на егото. На порива да извикаш: “Аз съм тук и съм щастлив!”

А после ще бъда някъде другаде. Защото, ако някогашният Нарцис се е прехласвал по отражението си в реката, днешният му наследник препуска край брега ѝ в търсене на нови локации, от които да надникне към себе си. Ерата на самоснимането става двигател на движението и самоинициативността.

селфи
Погледнете на селфито като на един от модерните начини за себеизразяване.

Или, както казва Филип Рот, целта на артиста, който пише или показва себе си, не е да се самовъзвеличава, а да се самоопознава. Дори когато това познание е – като в случая на селфи маниаците – че винаги има място за още едно селфи.

И нека е така! Все пак, освен в ръцете на паразитиращи самовлюбени ала-Ким-Кардашиян, смартофините днес са средство за изразяване и на много креативни личности. Няма лошо да ги превърнат в част от ритуалното си търсене на собствено място край реката. Стига да не наежват стиковете си пред лицето ми, докато се наслаждавам на гледката.


Прочетете още… Селфитата са индикатор за психическо разстройство?!

СПОДЕЛИ
Предишна статияЕдин българин по поречието на Амазонка
Следваща статияМоята първа среща с Париж
Агент 3.14
Извинете, че не мога да ви се представя с истинското си име, но рискувам да обрека на провал любимото ми занимание – наблюдаването под прикритие с цел описването без цензура. За себе си ще кажа само, че в работата си минах през всички клишета: от стажанта, който виси с часове пред вратата на главния редактор, през сервитьорчето в щатски ресторант или фрийлансъра в сивата икономика, до престижните издания и позиции. Много по-ценен обаче ми е опитът, натрупан по заведенията, улиците, мотрисите на градския транспорт, wi-fi спотовете в парка, чуждите квартири, родните плажове, второкласните пътища, селските и онлайн мегданите. Там откривам живота, идеите и типажите, за които искам да ви разкажа. Кой знае, сред тях може да сте и вие!

Отговор