Искам да ви разкажа за вярата като мeстоусещане. Едва ли има подобна дума, но тя като че ли е най-точна в случая. В нашите традиции, а и в много други, мястото на вярата е в църквите. За мен
вярата е в човека
а мястото ú е точно там, където всеки сам за себе си усеща желанието да я приюти. За няколко места, събрали в себе си и традицията, и моето усещане, искам да споделя днес. Без да навлизам в подробности около самите тях, нека заедно прелетим над тях и да се потопим в уюта на вярата, който носят тези четири български църкви и манастири.
Посетих ги през последните няколко месеци и открих точно това – специален уют. Такъв, който предразполага да откриеш сърцето си. Защото тези четири места не са обикновени сгради, а такива, в които вярата на хората се е пропила в стените, в подовете, в цялата обстановка…
Не мога да не започна с Клисурския манастир – онзи от бягството, сгушен там, в планината, който беше тишина. Такава, в която да чуеш звука на собствените си човешки тревоги и радости. Такава, в която миризмата на старо дърво, тамян, влага и свещи дават привкуса на традицията и истинността. Тишина, в която ако не друго, да намериш спокойствие и да укротиш мислите си.
След тишината ще ви пренеса в града – Катедрален храм Свети Великомъченик Димитър в Стара Загора. Място-сантимент. Място, което ме посрещна не с градските си ласки, а със стенанието на пода. Дървен под като че ли
събрал в себе си всички страдания
на стъпвалите по него вярващи, поел всичките им грехове и болки… и напомнящ за тях с всяка крачка.
Тъжно красива картина се открива в първия поглед към църквата Свети Иван Рилски. Потърсих името ú. Вероятно са малко тези, които биха разпознали църквата с това име. Потопена, тя измива самотата си във водите на язовир Жребчево. Загубила вярващите от изчезналото село, но запазила патрона, очарованието и отвъд времето – скелета си. Скелет, събиращ в себе си отблясъците на язовира и туптящото като сърце слънце. Приказна гледка.
И оттук отново се връщам към планината, скътала в себе си Черепишкия манастир. Желанието ме върна отново там. Може би за да го видя друг – изпъстрен, обагрен от есента. Място, събрало в себе си история, спокойствие и думи – тези на Вазов. И ако костницата ме накара да настръхна, то постланите с листа пътеки, реката и клепалото ми създадоха усещането за уют, за нуждата от топлината на чашата горещ чай и спокойствието, което внася в душата четенето на стара книга.
[Прочетете още за Черепишкия манастир]
Описах магичността на тези места твърде кратко. И за още много други бих могла да пиша. Но не и в един разказ. Все места, които събират вярата –
чистата човешка вяра
А аз, аз продължавам да вярвам в човешкото добро и в традициите. Както и в това, че вярата не може да бъде ограничена от определено място, за да бъде истинска… но места като тези, през които минаха мислите, краката и сърцето ми, са пазители. И за тях трябва да се разказва.
Повече от Невена може да прочетете в нейния личен блог.
