Навън дъждът не спираше. Поглеждах го замислено през прозореца, греейки ръцете си в чашата с чай. По радиото една почти забравена мелодия ме накара да се заслушам:
“Нека да те заведа до ягодовите полета…
животът е лесен със затворени очи…
трябва да е ниско или високо…
нищо не е реално…
винаги знай, че понякога съм аз…”
Бяха Бийтълс, които през 1966 г. написват песента Вечните ягодови полета, носталгичен далечен спомен на Джон Ленън за приют за бездомни деца на Армията на спасението във Уултън.
Ленън е играл с група детски приятели на дърво зад приюта като малчуган. 100 години преди него в Лондон един друг мечтател поставя началото на една армия, най-голямата в света и воюваща почти по детски с всякакви социални злини. Без оръжие, дори и без прашки за врабчета, с обещанието да не оставя никого в тъмнината.
“Докато жени плачат, както го правят сега, аз ще се сражавам. Докато малки деца гладуват, както го правят сега, аз ще се сражавам. Докато мъже влизат в затвора и излизат, влизат и излизат, както се случва сега, аз ще се сражавам. Докато има останали пияници. Докато има бедни момичета, изгубени на улицата. Докато останат души в мрака. И ще се сражавам до самия край.”
– казва Уилям Буут, основател на Армията на спасението.
Нo всеки боец, който се нагърбва да се сражава с толкова безчет социални несправедливости, се нуждае от армия. Методисткият свещеник Уилям Буут и неговата жена Катерин създават своя такава в Източен Лондон през далечната 1865 г. С единствена мисия –
да помагат на най-пропадналите
бедните, бездомните, гладните и изпадналите в немилост. Армия, която се бори в мирно време, за да превърне света, в който живеем, града, в който сме родени и улицата, на която децата ни карат колело, в едно по-добро място.
Най-важният елемент в нея e доброволческото начало. В тази армия липсват наемници. Всеки, който постъпва да служи или я подкрепя в тила, го прави от сърце и с достатъчна доза страст за промяна.
Реших и аз да погледна в задния си двор за ягодови поля и за Армията на спасението. На няколко минути от дома си попаднах на Джон Клифтън, офицер в Армията на спасението, човек, чиято мисия е да променя живота на хората в квартала си. Как го прави ли? Точно това се опитах да разбера от краткия си разговор с него.
Разкажи ми, Джон, какво представлява Армията на Спасението в моя квартал?
Имаме нощен приют и кухня – впрочем кухнята ни е доста добра, като в малък ресторант. Поправяме велосипеди. Това наше начинание помага не само на хората, които идват да си ремонтират колелата, но и на много други, които идват, за да намерят някакво занимание или за да придобият някакви основни умения.
Имаме благотворителен магазин в квартала, който е директно свързан с централното ни управление. Местният съвет ни е предоставил земя за 5 г., на която смятаме да построим временни убежища за бездомни и работилница за велосипеди. Всеки ден организираме някакъв вид работилница, място и време, в което се майстори.
А къде ви е знаменитият духов оркестър?
Да, известни сме с нашата музика и най-вече с духовите си оркестри. Но за съжаление, тук, в този район, не ни стига един музикант. Затова единствените концерти са по Коледа.
Кой може да се присъедини към вашите начинания?
Всеки е добре дошъл, без значение от вероизповеданието.
Защо армия? Чувстваш ли се като истински войн, офицер?
Определено се чувствам така. Това помага на хората да разберат от каква организация са част. Да, ние сме
най- голямата армия в света
но служим на живота, а не на смъртта. Ние сме голяма армия, но в действителност в Обединеното кралство сме малцинство в сравнение с армиите ни в други страни.
Например в Пакистан сме представени от огромна група хора и това са най-бедните. Живял съм там и мога да кажа, че са невероятни хора. В Бангладеш един наш офицер от Норвегия е направил фантастичен социален проект, в който помага на проститутки, жени от улицата.
Помагате на всякакви хора и по всякакъв начин. Какво е любовта за теб?
Любовта за мен това е помощта към хората, които се нуждаят от подкрепа. Хората, които са в отчаяна ситуация. Те може да имат нужда от чифт чорапи или просто от топла супа. Чрез тази помощ аз изразявам моята вяра. И същевременно променям себе си, помагайки на другите.
Какво мислиш за отчаяните хора – за тези, които са на улицата? Трябва ли да се опитваме да ги връщаме към общоприетия живот или да ги оставяме да живеят според собствения си избор?
За много хора това е животът, който са избрали, но за тях е важно да има и място, на което са добре дошли. Но това може да бъде трудно. Защото в един момент ние, които сме тук, започваме да си задаваме въпроса дали това е
техният начин на живот
или просто привикват към това да са на улицата, да са бедни. Затова трябва да се внимава – да не би вместо да помагаме на някой, в действителност да му пречим да води по-различен живот, предоставяйки му този лесен избор.
Ти не си като другите, ти си като тези хора, на които помагаш. Вие сте различни от общоприетото. Ти правиш разлика, а тези хора просто са поели по грешен път, но така или иначе никой от вас не принадлежи на общоприетите стандарти. Вие вярвате ли наистина, че може да създадете някакво утопично общество, Рай на Земята?
Определено вярвам и много други вярват в същото. Това може да се постигне с любовта към хората, която променя света около нас. Но това се случва много бавно. Просто при нас целите са дългосрочни, ние разчитаме, че промяната ще настъпва с новите поколения. Аз съм потомствен офицер в Армията на спасението. Моите родители ми дадоха пример, а аз съм активист, опитвам се да създавам различни начинания, които ще променят живота на другите.
Правиш ли разлика чий живот променяш?
Не, има много лоши хора, които идват при нас. Но ние не сме тези, които да ги съдим. Понякога те имат нужда от топла супа или просто малко любов. А когато ми е трудно да се справям, просто казвам една молитва, за да получа сила.
Значи ти не само благодариш, но и се молиш. Алчен ли си?
Хаха, определено когато става въпрос за молитва, искам да бъда по-добър в това, което правя.
*** *** ***
Разговорът ми с Джон зададе много въпроси. Каква е ролята на страстта и вярата в едно такова социално насочено начинание? Можем ли да бадем добросърдечни и същевременно разсъдливи хора без тази сляпа страст? Какво е вярата днес? Идеи, които поставят рамките на човешките животи. Желания и емоции, които са породени от тези идеи. В които хората вярват, че те са истински и ценни, решавайки да ги следват през целия си живот. А онзи вътрешен огън, който не ни оставя равнодушни и ни кара
да променяме света около нас
Спомних си за фанатичните ранни квакери (не тези в днешни дни останали да се усмихват само от кутията на сутрешното мюсли), вярващи само във вътрешната си светлина. Вярващи пацифисти, които далеч не са искали да опознават и да си обясняват света около себе си, неводени от никакви основни инстинкти или его напред, нито от групов интерес или възвишен интелект. Доста по-различни са били от тази армия. Може би затова и днес са само блед спомен.
Преди да си тръгна, ми се прииска да благодаря на този английски офицер на спасението и съмишлениците му, че приемат хората такива каквито са с техните недостатъци. Че им помагат отново да се изправят на крака, карайки ги да се чувстват обичани и ценени, дори в действителност да са уродливи на моменти. Не го направих, а как ми се искаше.
“Вярата е като птицата честваща изгрева, докато е още тъмно.”
Рабиндранат Тагоре (индийски писател и артист, първи Нобелов лауреат за литература от не европейски произход)
