Премахване на татуировки. Разводи. Решения, които сме взели в миналото и от които не сме въодушевени сега. Защо нашето настоящо Аз толкова често прави избори, за които бъдещото ни Аз после съжалява?
Причината е, че фундаментално грешим в разбирането си за
силата на времето
твърди психологът Даниел Гилбърт. В своята лекция Психологията на бъдещото ви Аз той разкрива сблъсъка между сега и после като конфликт между лекотата на запомнянето и трудността на представянето.
„Повечето от нас могат да си спомнят кои са били преди 10 години, но откриваме, че е трудно да си представим кои ще бъдем след още толкова време и погрешно мислим, че защото е трудно да си представим, не е вероятно да се случи“, казва Дан.
Времето е мощна сила. То трансформира нашите предпочитания. Реформира нашите ценности. Изменя нашите личности. Изглежда, че оценяваме този факт, но само в ретроспекция. Само когато се вглеждаме назад осъзнаваме колко много промяна се е случила в едно десетилетие.
Затова и ви се струва, че децата ви растат с всяка минута, а родителите ви остаряват с всяка година. Всеки от нас живее с усещането, което Дан нарича
илюзия за края на историята
– илюзия, че личната ни история е свършила. Че тъкмо наскоро сме станали хората, които винаги сме искали да бъдем. И че ще бъдем такива до края на живота си.
„Тази илюзия не се отнася само за ценностите и личността ни“, казва психологът. Отнася се и за предпочитанията ни – за приятели, ваканции, хобита, любима музика.
Тази илюзия е опасна. Тя ни подвежда във взимането на решения по нелеп начин, успява да докаже Дан. В свой научен експеримент той установил, че сме склонни да платим много повече пари, за да слушаме след 10 години музиканта, който ни е любим днес, докато за музиканта, който ни е бил любим преди 10 години, днес не желаем да плащаме чак толкова.
„В един абсолютно рационален свят тези две цени би трябвало да са едни и същи, но надценяваме това, за да задоволим сегашните си предпочитания, защото надценяваме тяхната стабилност“, коментира специалистът.
За повечето от нас настоящето е магическо време. То е моментът, когато най-после се превръщаме в себе си. Но погрешно се възприемаме за завършени. Всъщност, ние сме работа в прогрес. Хората, които сме сега, сме също толкова преминаващи, лутащи се и временни, колкото всички хора, които сме били.
Или както казва Дан: „Единствената константа в живота е промяната!“ Нямаше ли да е най-полезно тогава, ако днес можехме да си поговорим с
нашето Аз от утре
Един писател – Питър „Стоуни“ Емшвилер, успява да го направи. Почти. Той започва едно интервю с бъдещия Питър още когато е 18-годишен. Годината е 1977-а. Въпросите са от всякакъв вид – взаимоотношения, секс, кариера… И са записани с наличната тогава техника с цел в бъдеще, когато Питър е вече възрастен, да отговори на същите въпроси и да сглоби интервюто в нещо като първото журналистическо пътуване във времето.
„Говорех с моето невидимо възрастно Аз“
спомня си писателят, когато е вече на 56 г. След влизане в болницата, което го изплашило, Питър най-сетне се решава да довърши започнатото 38 години по-рано.
„Онова, което най-много ме изненадва от днешна гледна точка“, разсъждава 56-годишният Питър, „е, че съм имал много лоша представа за себе си. Мислех се за отблъскващ. Пусках си ужасна брада, за да прикрия белезите си от акне. А сега, докато преглеждах записите, си мислех: „Прекрасен си!“ Макар тази
среща след 38 години
да е била изкуствено създадена, писателят казва, че по някакъв начин е усещал присъствието на младото си Аз в стаята. „Имаше един момент, преди да пуснем камерата, в който казах на младата си версия: „Всичко ще е наред. Искаш ли прегръдка?“ Близък приятел, който беше с мен тогава, се приближи и ме прегърна. Избухнах в сълзи, защото за мен беше все едно прегръщам онова 18-годишно момче, което някога бях. Защо си мислех, че то наистина е в стаята? И тогава ми просветна – защото то е все още в мен. То беше в стаята!“, вълнува се Емшвилер.
- Не очаквах да изглеждаш така – заявява му младият Питър отсреща.
- Ами стар и дебел съм и по твоите разбирания съм провал. Нищо чудно, че отлагах разговора с теб толкова години! – отвръща порасналата му версия.
- Защо не ми кажеш нещо, което никога не бих могъл да предположа?
- Обичам да карам сноуборд.
- Чакай… какво?!
Това е само част от разговора между двамата, доказващ, че животът е пълен с изненади. Вижте още от него тук.
А как би изглеждал вашият диалог с бъдещото ви Аз? Едно модерно тълкуване:
Помислете за това следващия път, когато се запитате: „Наистина ли имам нужда от спорт?“, „Това ли е моят човек?“, „Тази покупка/дестинация/работа за мен ли е?“
Всяка секунда имаме възможността да направим следващата секунда по-добра. Защото съдбата не е въпрос на шанс. А въпрос на избор. Така че забравете какво другите искат от вас да бъдете. Промяната е във всеки от нас. И единственият човек, който сте обречени да бъдете, е този, който изберете да станете.
