Спомням си, когато бях малък и живеех в Лом, как дядо Георги Караджов* донесе една фиданка. Орехче. Засади го пред блока, до бялата барачка за инструменти. Беше дебело колкото палец.
Естествено, още на втората седмица, докато играехме футбол, го счупихме. Баща ми отиде до кравефермата в Дългошевци и донесе едно кравешко лайно в плик (как го е носил в автобуса – само той си знае). С дядо Георги го сложиха на счупеното място, увиха го с парцали и го подпряха с едно колче. И
орехчето оживя
Много жилаво и жизнено дръвче излезе.
Всички растяхме с този орех. И той растеше с нас. Стана по-високо от 5-етажния блок, до който растеше. Двама възрастни трудно обхващаха ствола му с разперени ръце.
А какви орехи даваше! Огромни, вкусни, свежи. Направо за изложба. Колкото малко кокоше яйце бяха.
От 33 години не живея в Лом
Ходя си от време на време. През тези години много неща се промениха. Сградите наоколо се сменяха, имената на улиците се сменяха, хората се сменяха, вярванията на хората и политическите системи се сменяха. А орехът винаги си беше там.
Здрав, стабилен, спокоен, непоклатим. Като някаква солидна морална основа на нашия живот. Каквото и да се случваше по света, знаехме – като си отидем в Лом, той е там. Чака ни. Приветства ни. Пази ни със сянката си. Ражда орехи, които да начупим и сложим в Коледната баклава. Като неотменим страж на сигурността и вечността. Каквото и да се случеше, неговото величествено спокойствие и неотменност ни даваха надежда, че в крайна сметка всичко ще бъде добре.
Всичко ще се нареди
Този уикенд пак си ходих до Лом. Още докато паркирах на новия осветен от слънцето паркинг, усетих, че нещо не беше наред. И то наистина не беше.
Величествената му сянка вече я нямаше. И тогава се разплаках…
Прочетете още… Ран Босилек, който ни подари детство в рими
P.S. Казват, че отрязали ореха, защото бил изсъхнал. Преди време асфалтираха градинката пред блока, която хората използваха за паркинг. Изглежда, асфалтът е задушил огромното красиво плодно дърво. Никой от нас така и никога не се сети да го снима. Мислехме си, че винаги ще е там.
*Георги Караджов е съсед на автора, видна личност в Лом, бивш царски офицер, един от основателите на футболен клуб Дунав Лом.
Това , което си написал , ме върна на секундата в Лом. Ореховите дървета там наистина са различни. Не живея н Лом от 21 години , но си спомням орехите на ХВП-то. Наистина бяха големи колкото яйца! Преди училище , септември, винаги бяхме с кафяви пръсти заради тях. Нямахме търпение да узреят. Пазачът на училището все ни гонеше от двора , но ние пак се връщахме заради орехите.Чакахме ги да паднат от дървото или се опитвахме да ги свалим с камъни! Как сме оцелели, господ знае! Никога повече не съм виждала такива орехи…
Лом не е това , което беше..но и ние не сме същите.