Кичури в канала

15888_10155296283285346_1431776871111327434_n
“Беше спонтанно решение…”

Отрязах си косата. Беше спонтанно решение. Взех ножицата и я гледах как изчезва в канала на мивката. Толкова рязах, че я задръстих. После се наложи да си купя препарат да я отпуша. Казват, че косата има памет. А аз исках вече да няма. Нито тя, нито аз. Получи ми се за кратко – докато дълго гледах, седнала на покрива, планината отсреща.

Беше топла пролетна нощ. Духаше силен вятър, но на мен ми беше леко. Заради късата коса. Макар и криво подстригана. Беше вечер, в която за известно време ме напусна суетата ми. В която

показах среден пръст на самотата ми

докато струята вода отмиваше цяла една изминала година.

Обадих се на приятелка в ранните часове на утрото. Тя веднага дойде. Мислеше, че ще пием кафе и ще ядем палачинки, но щом ме видя, си наляхме уиски. Първоначално само се посмяхме на импровизацията ми в коафьорството. Не ме попита защо. Знаеше защо. Тя беше направила същото миналата година. Тогава телефонът ми звънна в късните часове на нощта и аз отидох, мислейки, че ще пием маргарити. Но си направихме липов чай, ядохме филии с лютеница, и пушихме трева. Не я попитах защо. Знаех защо. Приятелите знаят. Поне тези, на които звъниш по никое време. Приютяват те като роднина. Защото са такива.

11037002_10155435594295346_1100618129929016599_n
“Приятелите знаят…”

Тогава, докато мазах мекото на хляба с масло, си помислих, че никога не е била по-красива и по-чиста. Беше уязвима. Беше слаба. Беше и силна – изисква се характер да се сбогуваш с нещо, било то и косата ти. Беше реална.

Беше прекрасна, защото, Слава Богу, не опитваше да е перфектна

Когато ú го казах, тя се разплака. Аз я прегърнах. И после ú измислихме прякор. Само между нас си. С днешна дата косата ú отново е дълга. Но прякорът остана. Понякога ни питат откъде идва, но разбира се, не казваме на никого. Приятелите могат да пазят тайни. Или поне тези, на които звъниш по никое време.

12072569_10156117469070346_3507773444702222270_n
“Приятелите помнят…”

Когато аз си отрязах косата, излязохме по изгрев в градината у нас. Носех суичър, за да прикрия „грозотата си“ и белезите от нощта. Тя се доближи до мен, махна ми качулката и видя същото, каквото бях видяла аз в нея преди близо 365 дни. Приятелите помнят. Усмихна ми се като горда майка и ми каза: „Никога не си била по-нежна и красива“.

После ме погали по липсващото, а аз се разплаках. Прегърна ме и ми измислихме прякор. От тогава съобщенията на телефона ми са с ново обръщение. Разбира се, на никого няма да кажа какво е. То е само между нас си. Но винаги се усмихвам, когато излиза на дисплея ми. А изтеклите кичури в канала придобиха нов смисъл. Превърнаха се в шега между роднини. И изчезнаха някъде по драгалевските тръби.

С днешна дата косата ми отново е дълга. С нова памет. И брутално любим прякор, който няма нищо общо с настоящата прическа – актуална по всички стандарти на уважаващия себе си софийки стилист. Но има всичко общо с МЕН.

Прочетете още… Калейдоскоп на времето
СПОДЕЛИ
Предишна статияНай-честите родителски грешки
Следваща статияРазни странни от Швейцария (II част)
Дарина Гарванова
Винаги съм обичала думите. За мен създаването на текст е игра между ума и емоцията. За да разбереш какво ти казва човекът отсреща, трябва да общувате на един език. Тоест да познавате думите. Недвусмислено. Тяхното значение, смисъл и дефиниция. Едва тогава те са сила. Едва тогава имате нещо да кажете. Едва тогава се учите и да чувате.

Отговор