На 2 юни с едноминутно мълчание почитаме паметта на Христо Ботев и загиналите за свободата на България. Ден, който не е празник, както на мнозина може да им се струва. Това е помен, при който трябва да се замислим за смисъла на тази саможертва. И да не забравяме, че смъртта на Ботев не е била нежелана.
Всички знаем официалната версия – че Ботев бил ударен право във високото и мъдро чело (според едни) или директно в сърцето (според други източници) от турски куршум. През последните години обаче все по-свободно се обсъждат и другите – за жалост по-вероятни, версии за кончината му.
В едно от предсмъртните си писма Ботев пише: “Аз съм весел и радостта ми няма граница, като си наумя, че “Моята молитва” се сбъдва!” А Захарий Стоянов добавя след време: “Трябваше Ботйов да умре в борба, трябваше да запечати с кръвта си онова, което бе писал с мастило”.
За жалост, вече няма как да научим къде и какво точно се е случило с най-талантливото перо сред възрожденците и борците за свободата ни. Но не е зле от време на време да допускаме, че истината за смъртта му може да е по-неприятна, отколкото ни се иска. Защо ли? За поука най-вече.
Затова от Lifebites.bg решихме да обобщим
основните версии за смъртта на Ботев:
ГЕРОЙСКИ ЗАГИНАЛ?
Официалната версия, лансирана вече толкова години е, че Ботев бил пронизан от вражески куршум на Околчица на 20 май стар стил (2 юни нов). Привечер имало ожесточена битка с турската войска. В един момент свирачът на османците дал знак за прекъсване на боя. Същото сторил и свирачът на Ботевата чета.
Четниците решили да се изтеглят към близкия извор. В този момент, за да види дали е чисто и дали нещо не застрашава дружината му, “Христо бил станал и отишъл напред, към гребена, просто да се отдели от групата около него.
В това време се чул изстрел и Ботев паднал убит
Това са думи на брат му (цитирани от Стефан Цанев) – бъдещият генерал Кирил Ботев, който също бил четник, но не се намирал в близост до брат си при смъртта му и само разговарял с онези, които били там.
Всъщност, оцелелите от Ботевата чета, които са били до войводата си във фаталния миг, са трима. Никола Обретенов (син на баба Тонка), Димитър Тодоров – Димитрото и Сава Пенев. Според Обретенов, войводата бил пронизан в сърцето. Според Димитрото, бил улучен в челото. Години по-късно обаче той ще се отметне от тази версия и ще твърди, че според бележките, които направил по-късно, Ботев действително бил улучен в гърдите. Сава Пенев запазил мълчание.
Няма логика да си видял с очите си още топлия труп на войводата и да свидетелстваш нещо, различно от другите очевидци. Освен, ако няма какво да криеш. Тук е основното, върху което се концентрира вниманието на изследователите впоследствие.
Очевидно ботевите четници са се заклели да запазят някаква тайна. И, втренчени в тайната, са пропуснали да обсъдят и да се обединят около една версия за детайлите. Каква може да е тя?
ОТ СВОЙ ПОКОСЕН?
За това намекват самите четници в мъгливите си разкази. Най-силно тази теза се застъпва от Никола Обретенов. Той първо споделил спомените си със Стоян Заимов, после дълги години мълчал и през 1915 г. отново проговорил. Тогава именно казал, че турската войска вече се била изтеглила. А куршумът – единичен, дошъл от източната страна, където били част от ботевите четници, тръгнали към близкия извор.
Макар да подписал думите си, след време той щял да се отрече от тази версия и да твърди, че явно е имало някой турчин, останал в гората, който се е целел към това място. И който от четниците се надигнел пръв, той щял да бъде покосен. Както и станало, само дето първи бил самият Ботев.
За това, че
българин произвел изстрела
се говорело усърдно впоследствие в хъшовските среди в Румъния и в затвора в Диарбекир, където били заточени оцелелите четници.
Пък и самите обстоятелства, които били описани от свидетелите. Той станал, един куршум се чул, Ботев паднал. Нямало повече изстрели. Другарите му се сбогували с още топлото му тяло. Не тръгнали да се укриват, както би им подсказал инстинкта за оцеляване. Не тръгнали и да претърсват местността за изостанали турци. Всичко говори, че на четниците е било ясно какво става и чий е бил куршумът.
Хипотезите за причините за убийството на Ботев от свой са няколко. От свадите с четниците, които били отчаяни и няколко от тях имали различно виждане за това дали и накъде да продължат. До предположението, че е бил убит, за да бъде ограбен.
Прави впечатление обаче и още един факт. Онези, които присъствали на смъртта му, първоначално решили да я скрият от другите четници. Запитани къде е войводата, те отговаряли, че е напред и вървят след него. А в действителност те знаели че е убит и дори носели вещите му – уж, за да не се гаврят турците с тялото, ако го намерят.
Самият Кирил Ботев казва: “Лично аз не съм писал спомени и нямам намерение да пиша, защото
онези истини, които зная, ще засегнат мнозина
А адвокатът и общественик Илия Стоилов, след като обстойно разглежда детайлите в противоречащите си свидетелски показания, заключава, че Никола Обретенов е пряко замесен в убийството на великия българин.
Самият Обретенов, точно преди да издъхне на 10 октомври 1939 г. проронва: “За честта на българския народ ще отнеса истината на небето“.
РЪКАТА САМА НАТИСНАЛА СПУСЪКА?
Тази версия засега се лансира основно от Стефан Цанев. Но е толкова безпощадно логична, че не може да бъде пренебрегната.
Както стана ясно, четниците стъпили на българския бряг при Козлодуй, изпълнени с ентусиазъм, революционен възторг и надежди. Готови да дадат живота си за свободата, която им се привиждала на хоризонта. Оттам насетне обаче разочарованията ги застигали едно след друго.
От една страна, не срещнали готови за бой села и градове, не били посрещнати никъде като герои,
не получили никаква помощ
Апостолът Стоян Заимов не отговорил на призивите за подкрепление, дори сам се криел във врачанските лозя, преоблечен в женски дрехи. Отказвала им се вода, храна, хората страняли от бунтовниците. Единственото, с което се сблъскали, били турски аскер и башибозук, които били заляли околните села.
Самият Ботев, като поет – т.е. човек с по-особена чувствителност и по-лесна ранимост, бил много разтърсен от всичко, което заварил в родината си. Съсипвал го видът на падналите му другари. Бил направо като отчаян, когато знаменосецът на четата бил покосен. Не намерил сили да изпълни последното желание на поп Сава Катрафилов, който лежал ранен и не можел да продължи. Той искал другарите да му отрежат главата, за да не се гаврят турците с тялото му. Но никой не го сторил.
На всичкото отгоре, освен душевните терзания, Ботев бил измъчван и от чисто физически такива – ботушите, които носел, изобщо не били за него. Били по-малки и смазвали краката му съвсем буквално. А какъвто и да си герой, това е физическо неразположение, което хич не е за подценяване. То може да изложи на опасност живота ти, но по-лошо – този на спътниците ти.
Освен това, четниците свидетелствали, че косата и брадата на Ботев били побелели за ден, а дрехите му били окъсани от козите пътеки.
Според Никола Обретенов, последният разговор с Ботев, непосредствено преди да бъде покосен, бил много горчив. Запитал поетът другарите си какво да правят – дали да не бягат към Сърбия, след като помощ нямат никаква, патроните са свършили, нямат хляб. Тогава един от тях, комуто също не било съдено да оцелее – Перо Херцеговинът, му рекъл: “Ботев! Ако ти направиш това нещо, знай, че всичкото обаяние, което спечели с подвига си, ще го загубиш“.
При този отговор Ботев станал, отишъл напред и след няколко мига се чул изстрелът…
ИЗОБЩО УБИТ ЛИ Е?
През годините има и такава хипотеза. Действително, ако Ботев е загубил живота си на някоя от спряганите за лобно място височини, поне тялото му е можело да бъде открито. А не е.
Ако трябва да сме честни – по тази версия много рядко се споменава нещо, защото реално е най-невероятната. Свидетелствата за смъртта му са противоречиви, вярно, но са достатъчно красноречиви за това, че великият ни революционер е изгубил живота си във Врачанския Балкан.
Каквато и да е истината за смъртта на Ботев, факт е, че
нещо е останало скрито
Имало е свидетели и те не са единни в показанията си. Факт е, че не се е намерила сила, която да признае истината, за да запази достойнството (на свидетелите, разбира се). Каквото и да е станало, ореолът на Ботев няма как да се промени.
И все пак, не бива да забравяме популярната максима: Народ, който не помни историята си, е обречен да я повтори…
