Тя се казва Антония Атанасова и често съм си мислила, че вероятно ми е наговорила куп лъжи за себе си! Че изобщо не живее в Перник, че не работи като учителка и че не е родена не само в България, но и изобщо на тази земя. Защото по-вълшебен и топъл човек от нея не съм срещала. Сякаш е пристигнала от някоя приказна страна, където злото не съществува, всички жители се усмихват, раздават си подаръци без поводи и канят на чай и бисквити непознати, просто за да си побъбрят за смислените неща в живота.
Това е Антония Атанасова
или както я знаем всички – Тони. Едно златно българско момиче, което щедро раздава знанията си на малки и големи, пише с много ентусиазъм, открита душа и нескрити емоции за нещата от живота, а преди няколко месеца издаде и първата си книга – Моно. Точно за Моно, нейната първа, толкова чакана и обичана рожба, ще си говорим днес с Антония Атанасова. Приятно ми е да я видя от другата страна – този път не като автор, а като гост на Lifebites.bg.
Добре дошла, Тони. Ще ни кажеш ли кой е Моно?
Моно е самотата, която звучи като песен от една колона, тъгата след края, МОНОгамността, едно като най-самотното число, стихналата душа преди и след любов, но не и по време на. Моно е това, което всички сме – единици, които скитат… Иначе Моно е книга за края на
една необикновена любов
Роман с експериментаторски елементи, поетична, експресивна, красива. Социална и приказна. Различна от всичко, което ви е попадало…
Началото, средата, краят на това странно обичане. Хората, които са вградени между кориците на книгата. Герои, които искат да ви напомнят за някого, когото вероятно вече познавате. Как човек продължава живота си след края? Колко важни са спомените и детството? Какво от себе си ще срещнете?
Как се роди Моно?
По естествен начин. След дълговременно писане, живеене, което влияеше на това писане и с увереността, че тази книга ще я бъде. Рано, късно, но ще се случи.
Колко време беше нужно, за да се появи тази книга на бял свят?
Няколко години – от първата дума до самото издаване, като оставаме с уговорката, че тя е започната от появяването ми на света изобщо – като в този разказ на Патриша Хайсмит, в който главният герой пише книги наум. Това е книга, която първо е изживявана, след което омастилена.
Какво ти даде тя?
Даде ми катарзис… без преувеличение. Чистота, изчистване на представи, светоглед, лична промяна, невъзможно щастие, запознанства, приятелства, комуникация, вяра, че има смисъл, вдъхновение и още поредица от необозрими и вероятно невъзможни за назоваване неща.
В какво друго намираш вяра и вдъхновение?
Намирам вдъхновение обикновено от три страни: ежедневието (навсякъде си нося тефтер), пред белия лист – просто сядам и започвам и третото е личният ми свят. Това, което бърника из вътрешните усещания, оставя дири по редовете, това е най-горещото писане в случая. И обикновено най-тежкото. Защото май никой не пише поради свои неща, хей така, от щастие.
Вярата е в хубавите неща, които търся като нещотърсач на прекрасности и други такива.
Това ми е сякаш хоби. Да се боря за личното си добруване, като действам…
Никога не се застоявам, поне душевно… А относно книгата любимият ми въпрос напоследък е “Кога ще издадеш втора книга?” Това е и вдъхновение, и вяра едновременно.
Да! И ние знаем, че това ще се случи съвсем скоро! Кога?
Всъщност да – следва продължение, но има метаморфоза. Май е редно да се назове МОНОморфоза. Мисля, че следващата среща на читателите с моя книга ще е не по-малко специална. И за двете страни. Определено има какво да очакваме, пак ще кажа – и аз като автор, и читателите. Задъхвам се от вълнение… Съвсем скоро ще ви разкажа повече.
Как публиката прие Моно и млад писател като теб?
Неочаквано. Никой не пише книги за себе си. Зная. Но исках да си имам книга. Без да имам очаквания, защото после е гадно. Вярвах, че тя ще има своите читатели и те ще я намерят в този широк свят…
Едно от най-тъжните неща са нечетените книги, забравените книги, нежеланите книги. Но моята някак има щастлива съдба.
Доста хора я прочетоха, писаха ми с обратна връзка, препоръчаха я и тя осъмна като обичана книга – подчертавана, носена къде ли не, пътуваща, със записки от нея, подвързвана, снимана… Моно е полифонична книга…
Какво имаш предвид?
Ами тя е като Dolby Surround звуци, които те ограждат. Гора от гласове. Гласове-светулки, чиито истории трябва да чуеш. Наложително е. Защо? Защото това ни прави по-омиротворени, разбиращи и благи. Така си мисля. Чуждите човешки истории, житейски битки, несгоди. Разтърсването за раменетe на спящото осъзнаване колко големи късметлии сме, както е нашата рубрика, тук в Lifebites.bg. Това е своеобразно воайорство, но с чисти намерения. Моно, което е изградено от Поли.
