Марсел Пруст, Франсоа Мориак и Андре Жид са трима от най-известните френски романисти на миналото столетие. Те участват със свои произведения в класацията Най-добър френскоезичен роман за първата половина на 20-и век. Сред отличените 12 имена и 12 произведения Мориак присъства с Терез Дескейру, Пруст с Една любов на Суан, а Жид се включва с книгата си Фалшификаторите. В международен план Пруст е определян като баща на модерния роман, докато Мориак и Жид стават
лауреати на Нобеловата награда за литература
Нещо друго, което свързва тримата големи писатели, е влечението им към собствения пол. И докато Мориак счита това за греховно (предвид религиозността си), пази го в строга тайна и го потиска, то Пруст и Жид нямат притеснения от нетрадиционната си сексуална ориентация.
При Жид хомосексуализмът дори е издигнат в норма. Той смята за образец античността, когато в древна Гърция и Рим еднополовата любов е масово практикувана от философи, държавници и хора на изкуството. За писателя влечението към мъже е не само нещо, от което не бива да се срамува, а извор на творческо вдъхновение. Както и средство за освобождение от оковите на пуританското общество, в което е принуден да живее.
“Какъв е смисълът да се забрани нещо, на което не може да се попречи?”
– пита Андре Жид от страниците на определяния като
най-добър негов роман – Фалшификаторите
Според едно сполучливо обяснение, всички творчески усилия на Жид са устремени в търсене към безвъзвратно изгубеното щастие. Те целят завръщане в райската градина.
“Да научиш човека да се възвисява, да се освобождава от тегобата, да му помогнеш да се усъвършенства, възторгва, успокоява и забавлява – не е ли в това тайната цел на литературата?”
Това е веруюто на Андре Жид, който цял живот мечтае за литературна слава. Неговото творческо наследство е посветено в пламенна защита на индивидуалната свобода и скъсване с ограниченията на традиционния морал. То изразява култа на Жид към младостта и пътешествията. Писателят е идеологически ангажиран със защитата на хомосексуализма, с отричане на колониализма (особено на френската политика в Африка) и тоталитаризма (в неговата сталинистка версия).
Андре Жид е роден в Париж през 1869 г. Единствено дете е на професора по право Пол Жид и на богатата наследница Жулиет Рондо. Баща му идва от малко градче в Лангедок (южна Франция), а майка му е от Нормандия (северна Франция). Жид обича да се шегува, че при това положение не знае откъде да обяснява, че произхожда.
От баща си Андре Жид наследява интелект
приветливост и веселост, а от майка си – материализъм, пестеливост и сериозност. У него водят съвместно съжителство едно малко момче, което се забавлява, и един протестантски пастор, който отегчава.
Детството му е твърде нерадостно: доминирано от кошмари и хомосексуални пориви. Расте скромен и потиснат. За това допринася и майката, която е силно религиозна протестантка и държи синът ѝ да бъде възпитаван в пуритански дух. Още много малък, той е наказан с изключване от училище заради “лоши навици” – мастурбация на обществено място. Това го кара все повече да се затваря в себе си и значително забавя социализацията му.
През 1880 г. умира баща му. Загуба, с която Андре не е готов да се справи. Две години по-късно е пратен за лечение на нервни пристъпи. В семейната среда е заобиколен изключително от жени – майка му, лелите, три братовчедки, две гувернантки… По време на престоя същата година в родния град на майка му Руан при леля Матилда,
13-годишният Андре се влюбва нещастно
в 16-годишната си братовчедка Мадлен.
През 1887 и 1888 г. учи реторика и философия в частни школи. Семейството на майка му е много състоятелно, притежава замък в Руан, Нормандия и през целия си живот Андре Жид няма никакви финансови затруднения, издържайки се единствено от наследството си. След дипломиране заедно с приятели основават литературно списание, където Жид публикува стихове. Така започва творческият му път, преминал през десетки хиляди страници и различни периодични издания за литература и критика.
Заради въздействието на майка си и
пуританските нрави в семейство Рондо
Андре Жид отначало сдържа влеченията си към млади мъже. Още повече – бъдещият писател е все така влюбен в братовчедката Мадлен, която продължава да не откликва на чувствата му. През 1893 г. той ще разкрие една от великите тайни в живота си: наказан е да изпитва или удоволствие без любов, или любов без удоволствие. Жид преживява първите си сладострастни приключения с арабите Али и Мерием (девствен е до 23-годишна възраст) по време на пътешествие в Северна Африка.
Майка му умира на 31 май 1895 г., а няколко дни по-късно той все пак се сгодява за детската си любов – братовчедка си Мадлен Рондо. Семейният лекар го уверява, че в годините след брака хомосексуалността ще изчезне. Не се оказва прав. Андре вярва, че обича Мадлен, но никак
не му е приятна интимната ѝ близост
Всичко между двамата свърша, когато 48-годишният Жид се запознава със 17-годишния Марк Алегре (бъдещ известен френски кинорежисьор). Мадлен е съсипана. Мъжът ѝ я напуска заради любовника си. Тя изгаря всичките му писма.
Андре Жид е една от най-противоречивите фигури в културния живот на Франция за времето си. Получава критика от различни места, често е нападан на лична основа. В литературно отношение го обвиняват в изкуствена софистика и декларативност. Писателят потвърждава правилото, че най-прекият път към литературната слава и наградите през 20-и век е да пишеш или срещу християнската етика, или срещу комунизма. А ако е възможно и срещу двете. Именно това прави той.
Франсоа Мориак заявява:
“Литературната грешка на Жид беше, че се представяше за знаме на хомосексуалността. Хомосексуалността не е кауза. Все едно някой гърбав да се разкрещи: “Да живеят гърбавите!”. В това няма никакъв смисъл!”
По повод на неговата смърт Пол Клодел казва: “Общественият морал спечели много, а литературата не изгуби нищо съществено.”
Въпреки всичко, трябва да се признае, че Андре Жид поема редица ангажименти в защита на по-слабите и онеправданите. Общественото мнение никак не го касае. Защитава единствено това, в което той вярва. Голямата му цел е да измъкне хомосексуализма от моралното гето, на което обществото му го е осъдило. И вероятно да открие това така дълго търсено щастие.
