Няколко дни след залавянето на Планинския човек Минчо Дончев, бившият рейнджър Джоел Хардин се завръща в планината Уайтхорс в търсене на отговори. Американецът иска да разбере как Дончев е успял да оцелее повече от десет години, живеейки като отшелник и какво е правел през цялото това време? Какво е ял и како се е справял с изолацията?
Хардин успява да открие бърлогата на Дончев, което се намира в подножието на планината Уайтхорс, на около 6 мили югозападно от Дарингтън в окръг Снохомиш. Скривалището на Дончев е землянка с размери 1,20 см на 1,80 см, изкопана насред няколко повалени кедри, недалеч от малък поток. В бърлогата Хардин открива легло, огнище и инструменти, старателно подредени на стената. Вместо стол
Минчо Дончев използва дупка
изкопана в земята, в която спуска краката си. Хардин е изненадан колко примитивно е всичко. Землянката е толкова тясна, че човек дори не може да се изправи в нея.
На стената има етажерка, на която Хардин открива няколко фенерчета с изхабени батерии, както и самобръсначка, сапун, лекарство с парацетамол, капан за мишки и бутилка с парфюм. Хардин намира и няколко найлонови плика, пълни с дрехи и завивки, както и обувки, които по-късно ще се окажат важна улика в процеса срещу Дончев. Грайферите на подметките им съвпадат със следите, открити на повечето местопрестъпления.
Според Джоел Хардин оцеляването на Минчо Дончев в подобни условия е цяло чудо. Единственият контакт на българина с цивилизацията е по време на многобройните му набези в околността, когато той разбива поредната вила. Оказва се, че докато е живял като първобитен човек, Дончев така и не е разбрал за падането на Желязната завеса. Понякога той е принуден да изминава по 15 км на ден, в търсене на храна, с 35 килограмова раница на гърба си. Но това изглежда не затруднява особено Дончев, който е изключително издръжлив физически.
“Не е имал никакви проблеми. Разхождал се е нагоре-надолу по планината сякаш е планинска коза”
– казва Хардин. Според бившият рейнджър Дончев никога е нямало да бъде открит, ако не беше оставил толкова следи след себе си.
“Ако беше заравял боклука си, щяхме да го открием много трудно”, казва Джоел Хардин.
След като е заловен и изправен пред съда
Минчо Дончев се признава за виновен за някои от обирите, както и за нелегалното притежание на два полуавтоматични пистолета, открити в него при ареста му. Дончев е осъден на девет месеца затвор, от които излежава едва четири, в затвора в Уола Уола, Вашингтон. След това американските власти решават да го депортират в България. Междувременно българинът завежда дело срещу полицията на окръг Снохомиш. При ареста Дончев е нахапан от полицейско куче и загубва около 40% от лявото си ходило, в това число и два пръста. Дончев завежда иск за $20 млн. във федералния съд на Сиатъл.
Адвокатите на българина твърдят, че полицейското куче не е обучено правилно. Както и, че срещу клиента им е използвана излишна сила. Адвокатът на Дончев Марк Шепърд казва, че кракът му е “гротескно обезобразен и никога повече няма да функционира нормално” и твърди, че едно солидно обезщетение ще позволи на българина да се адаптира по-лесно към обществото.
Шерифът Рик Барт, който води операцията по залавянето на Дончев казва, че
българинът трябва да получи известна компенсация
за нанесените му вреди, но настоява, че нито служителите му, нито полицейското куче са действали неправомерно при ареста на Дончев.
В крайна сметка полицията се съгласява да изплати обезщетение от $412 хил. на Дончев, с част от които той плаща на адвоката си, а остатъка задържа за себе си. Алфред Гери, главният прокурор на областта Снохомиш нарича присъденото на Дончев обезщетение “практично бизнес решение”. Според Гери по този начин ще се избегне скъпо и продължително съдебно дело във федерален съд, от което Дончев може да получи още по-голямо обезщетение.
През 2000 г. Минчо Дончев е депортиран обратно в България. Давността на присъдата за убийството, което той е извършил през 1966 г. отдавна е изтекла. Той е свободен да се завърне у нас, без да се притеснява, че ще бъде тикнат в затвора. Така завършва одисеята на Минчо Дончев, който живя цели дванадесет години в американската пустош. Той стана известен като Планинския човек и без да се усети пропусна падането на Желязната завеса.
Първа част на историята на Минчо Дончев четете тук.
